от сто лири, но му върна само празна чаша с малка купчина захар. Йезуитът изруга и погледна през прозореца към двореца Белведере. Потърси в джобовете си други монети и направи втори опит. Този път получи кафе, но без захар. За щастие предишната чаша беше останала изправена в кошчето и той използва захарта от нея, за да подслади напитката. После се върна в компютърната зала.
— Пак се появи, отче.
Куи, ирландецът, развълнувано се взираше в екрана. Друг млад йезуит, италианец на име Гарофи, отчаяно работеше на втория терминал.
— Висперас ли е? — попита отец Ареги.
Надникна през рамото на Куи, очарован от проблясването на червени и сини икони и шеметната бързина, с която файловете, проверявани от хакера, се сменяха на екрана. Операциите му се следяха на един монитор, а на другия отец Гарофи се опитваше да го проследи.
— Така мисля — отвърна ирландецът. — Знае какво прави и го прави много бързо.
— Стигна ли до капаните?
— До някои. Но е много хитър и не пада в тях.
Отец Ареги отпи от кафето си. То опари езика му.
— Дяволите да го вземат! — каза той.
Капаните, наричани от тях „квасът на садукеите“ (Евангелие от Матея 16:6; 16:12 — „Иисус им рече: Внимавайте и се пазете от кваса фарисейски и садукейски… Тогава те разбраха, че Той им бе казал да се пазят не от хлебен квас, а от учението фарисейско и садукейско.“ — (Б. р.)), бяха като мрежи на устието на река, в които се улавяха хакерите или поне информация, която правеше възможно проследяването им. Капаните, поставени за Висперас бяха сложни електронни лабиринти, които принуждаваха натрапника да се разкрие.
— Търси INMAVAT — каза Куи.
В гласа му се усещаше горещо възхищение. Намръщен, отец Ареги погледна към младежа. Това се очакваше, помисли си, докато пиеше кафе. И той самият не можеше да не почувства професионална гордост, когато срещне член на компютърното братство, който работи толкова умело и чисто. Въпреки че Висперас беше престъпник, който ги обричаше на безсънни нощи.
— Проникна — каза Куи.
Гарофи спря да пише и се загледа в екрана. INMAVAT, секретният файл за високопоставени членове на курията, беше отворен на монитора и всички можеха да го видят.
— Да, Висперас е — каза ирландецът, сякаш беше разпознал стар приятел.
Гарофи наблюдаваше курсора на скенера, свързан с полицията и телефонната система на Ватикана.
— Действа като предишния път — каза италианецът. — Прикрива местонахождението си като прескача от една телефонна мрежа в друга.
Очите на отец Ареги бяха обърнати към сменящия се списък от 84 потребители на INMAVAT. Бяха прекарали няколко дни, за да инсталират капани за всеки, който се опита да проникне във VО1А, личния компютър на Светия отец. Капанът щеше да се активира, ако някой се опиташе да проникне, без да използва паролата и щом хакерът влезеше в INMAVAT, щеше да задейства несъзнателно скрит код. Щом стигнеше VО1А, сигналът щеше да го прехвърли в друг файл, VО1АТS, където не можеше да причини никакви неприятности и където щеше да остави новото си съобщение, смятайки, че го оставя на папата.
Курсорът проблесна до V01А. Изминаха десет дълги секунди, през които тримата йезиути бяха стаили дъх и наблюдаваха екрана на втория компютър. Накрая курсорът проблесна два пъти и се появи часовник.
— Влиза — каза Куи шепнешком, сякаш Висперас можеше да чуе.
Отец Ареги захапа долната си устна и разкопча едно копче от расото си. Ако Висперас разбереше, че има капан, можеше да се ядоса. А кой можеше да каже какво ще направи един ядосан хакер в деликатен файл като INMAVAT? Но отборът от ватикански експерти му беше подготвил един резервен трик: само с едно натискане на клавиш, INMAVAT можеше да бъде изтеглен от ситемата. Проблемът беше, че ако това стане, Висперас веднага щеше да разбере, че го следят и да изчезне. Още по-лошо, можеше да се върне с нова тактика. Например смъртоносен вирус, който да инфектира и унищожи всичко, до което се докосне.
Часовникът изчезна и на монитора се отвори нов прозорец.
— Ето го — каза Гарофи.
Висперас беше влязъл в VО1А и в продължение на един мъчителен момент тримата йезуити тревожно се взираха кой от двата файла, истинският или фалшивият, ще се отвори. Куи прочете с напрегнат глас кода, който се появи на екрана.
— V — О — 1 — А — Т — S.
Усмихна се гордо. Висперас беше влязъл в капана. Вече нямаше достъп до личния компютър на папата.
— Слава Богу — заяви отец Ареги.
Беше откъснал копчето на расото си. Докато го стискаше, се наведе напред, за да прочете съобщението.
„Подигни стъпките Си към вековните развалини; врагът разруши всичко в светилището.
Викат Твоите врагове всред събранията Ти; поставили са своите знакове, вместо нашите знамена;
…и сега всички резби в него изведнъж разрушиха с топори и секири; предадоха на огън Твоето светилище; съвсем оскверниха жилището на Твоето име;
…
Докога, Господи, ще ни кори врагът? противникът вечно ли ще хули Твоето име?“
След това Висперас изчезна.
— Няма начин да го проследим — каза Гарофи, като щракаше безнадеждно с мишката. — Докато сменя телефонните мрежи, оставя след себе си нещо като експлозивен заряд, който изтрива всяка следа от пътя му. Този хакер определено знае какво прави.
— А знае и псалмите — каза отец Куи, докато включваше принтера, за да разпечата текста. — Шестдесет и четвърти е, нали?
Отец Ареги поклати глава.
— Седемдесет и три. Псалм седемдесет и трети — каза той, загледан тревожно в екрана на Гарофи.
— Вече знаем още едно нещо за него — каза Куи внезапно. — Има чувство за хумор.
Другите двама свещеници погледнаха към екрана. Малки сфери подскачаха като топки за пинг-понг и се размножаваха при всеки скок. Когато две от тях се сблъскаха, експлодираха и се появи малък гъбообразен облак с думата „бум!“ в него.
Ареги беше бесен.
— Тази свиня! — каза той. — Мръсен еретик.
Осъзна, че още стиска копчето от расото си и го хвърли в боклука. Все още загледани в екрана, отците Куи и Гарофи тихичко изцъкаха.
VII
Бутилката „Анис дел Моно“
В далечното минало, когато изучавайки възвишената
Наука, се скланяхме над мистерията, изпълнена
с неразрешими загадки…
Беше малко след осем сутринта, когато Кварт прекоси площада към „Богородица със сълзите“. Слънцето
