Велимир Петров
Мамин поменик
Първа част
Майка ми Люба (1903–1976) беше потомствена русенка от Римско време — както обичам да афиширам и себе си; щото архивите от по-далечни времена са избелели и направо нечетливи. То си ни е имало и доста преди това — не сме паднали от небето я!
Като се залежа, лампата й светеше до зори — четеше или си разглеждаше снимките. Ако сме вечеряли другаде, колкото и късно да беше, се отбивах в стаята й, да си поприказваме.
— Не пий, сине, майка! Какви хубави очички имаш — като си пил, стават ми чужди и мътни. Пази си здравенцето, че като го загубиш — лошо!
— Маме, маминке! Татко като не пиеше… — се оправдавах непохватно — художническа работа! С пийването ставаме по-искрени и атмосферата…
С тях се получи като в приказката: На една болна жена — мъжът й почина! През май седемдесет и първа Мама откри бучка в гърдата си; Мишо (доц. М. Михайлов, наш приятел) я оперира. За сигурност изчистил много лимфни възли и пътища, цели мускулни групи.
Операцията беше тежка, но Мама живя още пет години, а Татко почина същата есен от грип и бронхопневмония. Последните месеци костите й бяха станали като вафли, но мисълта й — свежа и непокътната — два дни преди кризата ни издекламира прочувствено, на руски, цялото писмо на Татяна до Онегин. Премисляше живота си:
— Кога свърши, пустият му живот, не усетих! Докато се оженя — пак иди-дойди… дълго беше. Училище, приятелките; виж — много се имахме с Петя, Зарка, Вичето — имаш ги като родни лели. С мама бяхме като приятелки. Тя ме караше да съм все отпреде. Да съм с вуйчо ти наравно. Криеше от баща ми някои работи. Той беше суров човек. Неграмотен. Имаше дюкян — бакалия, тука на Кея, след Омуртаг. Но основно си беше земеделец. Дворът ни беше голям, стигаше долу до Дунава; там имахме един голям шуплест камък, сигурно го помниш, дълго се търкаляше из двора — наливахме дунавска вода, отдолу изтичаше като горнобанска. Дамове, коне, каруци, селски инвентар. Мотаха се чираци. Целият Русе беше такъв. Дядо ти Марин — бая избухлив, но бързо му минаваше. Прекалено честен, затова го обичаха и уважаваха. Баба ти Туцка му знаеше табиятите и поддържаше равновесието вкъщи. Тя е учила и горните класове и въртеше сметките на дядо ти, а те бяха сложни. Имаше земи в тутраканско, минаха в румънско, после пак се върнаха… Покрай вуйчо ти Васил станах социалистка. Събирахме се, пеехме, танцувахме балет — виждал си снимките ми в Музея: балетна продукция послучай годишнина на Роза Люксембург и Карл Либкнехт. Бяхме се харесали с ей този тука (знаех снимката отдавна: черноок, с буен перчем) Иван Каменов — голям комунист! Като му загатнах чувствата си (в писмо — като Татяна) и той с писмо — колко ме обичал, но нямал право да ми проваля живота, бил се отдал на идеята, пътят му бил на професионален революционер, с рисковете на нелегален, затвори, че и по-лошо… Само след година се ожени за най-богатата мома, мелничарска дъщеря — на класовия си враг. После и от други примери ми стана ясно какви демагози са комунистите — едно си приказват… друго вършат. Нали видяхме след Девети, как опорочиха идеята! От нас, с татко ти, не стана партийци, не е това, което мечтаехме… Е, дадох сили и време в женското движение; докато беше като „Славянка“ — добре, но после го политизираха, лепнаха към българо-съветското и замря. Та, майка, като се омъжих — беше топъл ноември, също пролет; изнесохме масите на двора… гости, гости, подаръци… после даскалувания по селата, изпуснах първото си дете, така и не разбрах какво е… после брат ти… после ти… от бременността с тебе ми отидоха зъбите, а и получих едно изсипване, влоши се на стари години… И докато се обърна… животът минал…
— Маме, Маминке, защо ме караш да се чувствам виновен! Без да искам! — смея се малко насила.
— Само така си приказвам… Нали съм ти показвала, че имах трета цицка — мъничко зърно, като ви кърмех, пущаше мляко. Там се появи бучката! Твоят Мишо май сбърка, че ми отряза крилцето; я виж, пет години вече — няма нищо(!) Сега тегля от ревматизма! — ме поглежда Мама изпитателно. Познавам този поглед от дете — да види по израза ми, дали не я лъжа. Печеля време:
— Значи е сполучлива операцията; не напразно толкова надълбоко ряза…
— Не ми ги разправяй такива! Знам аз — няма амнистия, има отлагане; от пет жени в стаята, само аз съм още жива. Кажи ми — май не беше рак, излъгали са се? Поне ме излъжи.
— Знаеш, че никога не съм те лъгал; рак беше, но при младите, младият рак действа бързо и докато се разбере, вече е късно. При възрастните се развива бавно и навреме се вземат ефикасни мерки…
Дано и на мен да има кой да ми каже, като му дойде времето. Мама някак се стегна:
— Знам, аз! Като малка, гледам отдалеко нещо блести, слънчевите лъчи се кръстосват, викам си — диамант! Знам, че е стъкло, дори видях като се счупи, но — илюзия, да я поддържам още миг, поне. И това… хем си знам, вдетинявам се. Хайде да спим вече, че се уморих. И ти ще ставаш рано… Недей да пиеш, майка, пази се!
Най-добрата доброта беше леля ми Ружа, наричана Дода — сферична, с главата на Жан Габен и неподходящо тънки крака, от които непрекъснато страдаше и оплакваше. Като вървеше, се кандилкаше наляво-надясно; казваше за себе си: търкулнал се картоф, с две клечки в дирника. По лозницата и киселата ябълка за оцет висяха шишета и шишетии с разни илачи за мазане на пусти-опустели крачуни… На първо място конски кестени в гас. Стоеше с часове на парещия плочник, запършила поли на слънце, широко разтворила болезнени нозе и маже ли, маже и разтрива. По детски наплашена от гръмотевици се криеше от Божието наказание в тъмния килер, затиснала глава с две възглавници.
Знаеха я в Русе като Разградлийката, а в Разград — Русчуклийката, щото там беше женена повторно. Прекалено набожна, изгоряла за попски син, оказал се женкар, комарджия и пияница. Избягала навреме. Добри съседи я сватосали за свако Стефан, с когото си бяха лика-прилика.
Свако Стефан беше красив за възрастта си мъж, с бяло лице и правилни черти. От първата си жена има три дъщери, които обичам повече от родни братовчедки. Леля ми ги доотгледа с цялата си любов, на която е способна. Свако, като търговец на манифактура, държеше дюкян от три помещения — на търговската улица до Момина чешма. По търговски дела в София скочил забързан и в движение от трамвая и получава стръскване, от което ослепява прогресивно — отлепяне на ретината. До края на живота му го залъгваха, че уж още не били узрели очите за операция; то и медицината ни беше на такова ниво. Като сляп, след Девети му оставиха едното помещение от дюкяна. През следвоенната гладория ме изпращаха за подсилване през ваканциите, а и да му помагам. Водех го за ръка и гледах да не откраднат нещо. То какво ли имаше: селски копринени кърпи за глава, два вида — баръши и чембери, ибришимчета конци, игли, сапунчета за шивашко чертане, изкусвени цветя за сватбари, от познатата ми вече Цветарска индустрия на художниците Димитър и Катя Диолеви; имаше и изостанали отпреди войната кюлоти, бархети и импримета. Срещу Свако беше дюкяна за кожарски изделия на Злати Еленски, за когото се говореше, че се откупил от комунистите с три тенекии злато. Преселиха се в Русе, да не объркат живота на сина си Данчо. Имаше калпакчия, кундурджия, кафене. Отивахме на работа към осем, в пазарен ден и по-рано. Свако дълго отключваше пъргавите пружинени ролетки с ключ, закрепен здраво към колана му с красив синджир. Всички дюкяни имаха такива ролетки, навиващи се горе във витрината. Издърпваха се със замах и нарочен прът с кука. Премитах символично — от вечерта всичко беше оставено изрядно. Премитането е обезателно отвън навътре — да кани мющериите; обратното означава, че ги пъдиш; с бардука пръсках, както и отпред — за освежаване. Минаваше вестникарчето; Свако преглеждаше няколко вестника, с помоща на огромна лупа, залепил нос в стъклото — фокусното разстояние все не му достигаше. Мъчителна гледка! (Лупата — толкова мощна, че и в облачни дни палех хартия.) Нито веднъж не ми даде да му чета, колкото и да го молех. Да не бил сляп, казваше и добавяше… съвсем! Виждал нещо периферно. Съдеха Никола Петков. Свако размахваше „Зелено знаме“ към комшиите: Голя-я-яма гре-шка-а-а! След десет минаваше чирачето от кафенето, с триетажна, месингова, висяща на кука табла. За Свако — тежко, таатлъ кафе, за мене бяло сладко в чаша вода или лимонада. Като нямаше посетители и ми доскучаеше, вземах градски отпуск и обикалях пазара около джамията, зяпах витрините по чаршията. Познавах Разград по-добре от Русе — по-малък, а и съвпадаше с ваканциите ми.
Къщата им беше накрая на улица Паркова до самия парк. Отсреща — Гимназията и басейн — какъвто нямахме още в Русе, ако не броим Дунава! Паркът беше гордостта на града и знаех всяко дърво и алея. Там преживях и първото си поражение — изядох пердаха от едно момче, наистина — по-голямо; трябваше, с уста пълни с пясък, да изрека позорното предавам се. Голям резил! Дълго плаках от яд. Както става
