обноските на своя сан!
Ни помен от онази нежна
девойка в тази тъй небрежна
жена, която дава тон
в един така блестящ салон…
Представя си как нощем бледа
за него чезне тя в мечти,
преди Морфей да долети,
как морно към луната гледа
с мечта — ведно да извървят
задружно земния си път.
XXIX
При всяка възраст сме покорни
на любовта като деца;
но пролет с бури благотворни
е тя за младите сърца:
под страстите й те свежеят,
като поля цъфтят и зреят —
и ражда мощният живот
разкошен цвят и сладък плод.
Но в старост късна, безотрадна,
при залеза на наште дни,
тя носи скръбни сетнини.
Тъй бурите на есен хладна
превръщат вред лъки в блата
и брулят горските листа.
XXX
Не ще съмнение: в Татяна
е влюбен той като дете;
любовна мъка, с нега сляна,
във погледа му се чете.
Не слушайки ума, поема
на жилището й към трема,
отдето с трепет във гърди
подобно сянка я следи,
щастлив, ако на рамената
наметката й, с дъх горещ,
поправил би, би дигнал вещ,
би й докоснал с жар ръката
или пък би й сторил път
сред полк ливреи8 някой път.
XXXI
А тя със нищо не отвръща,
не вижда, ако щеш, умри.
Приема го във свойта къща,
пророни думици две-три,
понякога не му приказва,
дори не го и забелязва:
кокетства хитри туй не са,
че те не са и по вкуса.
Онегин почна да бледнее,
но в нея — нито капка жал;
съвсем е вече полинял,
от охтика ще заболее.
На лекари го пращат. Те —
на бани и не знам къде.
XXXII
Не тръгва той, а се терзае.
Готов е вече да върви
на оня свят, а тя нехае
(такъв е полът им, уви!),
надява се и пак настъпва
и упорит, не се отдръпва;
подобен на болник сега
той пише с немощна ръка
на тази, дето се не трогва.
Че малко полза въобще
в писмата има, спор не ще —
си мисли той, но изнемогва.
И пише страстно, пише с плам.
Писмото точно ще предам,
ПИСМОТО НА ОНЕГИН ДО ТАТЯНА
„Предвиждам: ще ви оскърби
това печално обяснение.
Ще блесне гордост и презрение
във погледа ви може би.
Що искам? И с какви ли цели
разкривам си душата вам?
На зло веселие не ще ли
аз повод с туй писмо да дам?
Съзрял у вас през дните прежни
в случайна среща чувства нежни,
да им повярвам не посмях:
по мил свой навик да се влюбя
и свободата да изгубя —
макар омръзнала, — не щях.
И друго бе ни разделило:
загина Ленски… И тогаз
от всичко на сърцето мило
