но всеки би признал това:
че Нина, с блясък ненадминат
между красивите жени,
съседката не затъмни.
XVII
„Нима — помисли си Евгений. —
нима е тя? Не вярвам. Как?
От степните села смирени…“
Насочва той лорнета пак
— простолюдие, простащина.
и хвърля погледи нескромни
към таз, която му напомни
забравен лик от прежни дни.
„Насреща, княже, погледни:
кажи ми, знаеш ли коя е
с посланика онази там?“
А князът го оглежда ням.
— О, ти се пооткъсна, зная…
Ще те представя, ето на…
„Коя е?“ — Моята жена!
XVIII
„Оженил си се? Как тъй стана?“
— Ей тъй — дойде и моя ред.
„И тя е?“ — Ларина. „Татяна!
Бях неин някога съсед.“
— Така ли? Да вървим тогава.
Към нея князът приближава
и важно го представя той
като другар и сродник свой.
Макар до дън душа смутена
и смаяна да беше тя,
за миг все пак се овладя,
остана си непроменена:
запази сдържания тон,
и тих бе нейният поклон.
XIX
О, тя не само се не сепна,
не само се не изчерви,
но и с око дори не трепна,
и устни тя дори не сви.
Видя, загледан най-прилежно,
че в нея няма нищо прежно.
Поиска нещо да рече,
но…не можа. И ето че
запитва тя, а той отвръща:
кога пристигнал, где е бил,
кои места е посетил?
След туй към княза се обръща;
отиват си… А той смутен
стои, на странни чувства в плен.
XX
Нима е същата Татяна,
онази, на която той —
в градина, с летен здрач заляна,
далече, в селския покой —
душа за нравственост отворил,
наставнически бе говорил?
Той пази нейното писмо.
де младото сърце само
говори, без да се преструва.
И таз девойка, чийто плам
бе пренебрегнал нявга там,
бе тук — дали пък не сънува? —
и тя със него, о небе,
тъй смела, равнодушна бе!
XXI
Прибра се той със смут неясен,
замислен, както бе и вън…
И блян, ту тъжен, ту прекрасен,
тревожи късния му сън.
Събужда се. „Какво? Писмо ли?“
Да, князът го покорно моли…
У тях таз вечер… „Боже мой!
При нея!“ О, ще иде той!
Написва отговор учтиво.
Що става? Сън или лъжа?
Що трепна в хладната душа,
до днес отпусната лениво?
Суетност ли? Каприз ли нов?
Или пък… истинска любов?
XXII
До десет той едва изтрая…
Ей бий часовникът… брои…
Ала недоброил до края,
при входа, ето го, стои…
Той влиза с трепет и…
замира сама княгинята намира;
