там, дето в здрачния покой
явил се бе пред нея той.
LIV
Далеч я мисълта отвежда;
забравя тя салон и бал;
а често взе да я поглежда
един наперен генерал.
Намигнаха си двете лели,
посбутват я, глава навели,
и шепнат й от две страни:
„Наляво бързо погледни.“
— Наляво? Где? Какво там има?
„Е, виж де, бива го наглед…
В онази купчина отпред,
в мундирите онези трима…
Сега оттук се вижда цял…“
— Кой? Оня пълен генерал?
LV
Но нека милата Татяна
да поздравим с победа тук
и прежния си път да хвана,
защото аз възпявам друг.
И тъй, две думи да добавя;
приятеля си аз възпявам,
прочут със странен нрав, уви!
О, музо, ти благослови
труда ми дълъг. Избави ме
от лутания и дари ме
с посока вярна, та умът
да се не лута в своя път.
На класицизма с увод днес,
макар и късно, сторих чест.
ГЛАВА ОСМА
Fare thee well, and if for ever,
Still for ever, fare thee well.
I
Когато в парка на лицея
спокойно някога цъфтях,
четях охотно Апулея,
а Цицерона не четях,
и там напролет под светлика
на лебеди дочувах клика —
покрай води, посред треви
пред мен се Музата яви.
В килията ми пир направи
и изведнаж я озари:
тя моя млад стремеж откри,
възпя веселия, забави
и слава на бащи, деди,
и първи трепети в гърди.
II, III
За мен тогава бе повеля
прищявката на всяка страст;
с тълпата чувствата споделях
и Музата си в късен час
на пиршества аз водех шумни
или на спорове безумни;
на гостите със весел чар
поднасяше тя своя дар;
при чашка пееше, шумеше
като вакханка с пламнал взор
между другари, чийто хор
след нея буйно се влечеше.
И с волната си дружка бях
тъй горд в ония дни сред тях.
IV
Но скъсал сетне с тях съюза,
далеч избягах… тя — след мен.
Как често ласкавата Муза
по моя път в невесел ден
тешеше ме със разказ таен!
Как често по Кавказ омаен
като Лонора тя на кон
с мен яздеше по лунен склон!
Как често с нея по Таврида
аз слушах в нощния покой
шума на морския прибой
и шепота на Нереида —
дълбок, немлъкващ хор в нощта,
хвалебствен химн на вечността.
