сърцето си откъснах аз;
за всички чужд, като белязан,
аз мислех: с волност и покой
блажен ще бъдеш. Боже мой!
Как сбърках, как съм днес наказан!
Не, да ви виждам, да вървя
по стъпките ви без почивка,
с очи на влюбен да ловя
ваш поглед, жест или усмивка;
в беседи с вас да разбера
напълно вашто съвършенство,
пред вас бледнеещ да замра…
това, това е то блаженство!
Но съм лишен от туй; за вас
навред се мъкна тъй, наслука;
да, скъпи са и ден, и час,
а губя във напразна скука
едни ли час, един ли ден,
и тъй нерадостни за мен.
Животът ми е, знам, измерен;
по трябва, за да го ценя,
от сутринта да съм уверен,
че ще ви видя през деня…
Дано в молбата ми смирена
не видите (да пази бог!)
измама, хитрина скроена —
да блесне погледът ви строг.
Да бихте знала как ужасно
в любовна жажда аз горя,
как с разума си всекичасно
кръвта си гледам да смиря;
и как, измъчен, заридал бих,
прегърнал ваште колене —
молби, признания и жалби
излял пред вас за миг поне;
а при това привидно хладен
да водя разговор и спор
и да ви гледам с весел взор,
потиснал своя порив жаден!
Не мога вече по неволя
да водя в себе си борба;
решено е: на вашта воля
предавам своята съдба.“
XXXIII
Но няма отговор. Унива,
и второ, трето праща той;
пак няма отговор. Отива
веднъж на бал у сродник свой…
Насреща — тя. Каква сурова!
Ни взор, ни дума към тогова,
що мил й бе. У! Зимен мраз
я обкръжава в тоя час.
Тя сдържа с вид и горд, и скромен
негодувание в уста!
От смут и сълзи — ни следа,
от състрадание — ни помен.
Той вижда: в нейните очи
единствен само гняв личи.
XXXIV
А може би боязън тайна,
че хората или мъжът
ще схванат слабостта случайна,
ще се разкрие тъй грехът…
Надежда няма — ясно то е.
Проклел това безумство свое,
той пак избяга от света
в предишната си самота.
Припомни си във кабинета,
във който мълком се прибра,
че нявга същата хандра
го беше погнала, додето
за шията го улови
и в този тъмен кът го сви.
XXXV
И пак зачете безразборно.
Прочете той Гибон, Русо,
Манзони, Хердера (повторно),
Мадам дьо Стал, Биша, Тисо;
прочете още Фонтенела,
Шамфора и скептика Бела,
и наши някои дори;
прочете алманаси три,
списания с поуки разни, —
в които бях преди ласкан,
а напоследък съм руган:
но първото ме днес не блазни,
а второто не е беда.
Е sempe bene9, господа.
XXXVI
Какво? Очите му четяха,
но духом бе далече той;
