Дрехите му бяха изгорели, косата му бе опърлена, ушите му бучаха, дробовете го боляха и беше толкова тъмно… Сух пушек се издигаше от пукнатините, накъдето и да тръгнеше. Тъмна завеса закриваше земята като мъгла и се виждаше само на няколко метра напред.
Въпреки това в полезрението му се появи нещо, заоблено и кимащо, смътно човешко.
— Ей, ти — викна той и залитайки хукна към силуета по каменистата земя. Препъна се в една димяща купчина сухи пинии, част от които се бе превърнала в кръг от пепел.
Силуетът се показа по-ясно.
— Доук! — провикна се той, но пушекът заглуши гласа му. — Доук! Ти ли си?
Никакъв отговор.
— Доук! Аз съм, пастор Еди.
Хукна, спъна се и падна, и за миг остана да лежи, вдишвайки по-хладния и свеж въздух близо до земята. Отново се изправи на крака, извади кърпа и се опита да диша през нея. Направи още няколко стъпки. После още няколко. Тъмният силует стана по-голям. Не беше Доук. Не беше човек. Пресегна се и го докосна. Беше суха скала, гореща на пипане, кацнала върху колона от пясъчник.
Еди се опита да се съсредоточи, но мислите му бяха разпокъсани. Мисията му… караваната му… денят за раздаване на дрехи. Спомни си как си мие лицето на старата помпа, как изнася проповед пред десетина души, докато вятърът навява вътре пясък, как разговаря чрез компютъра със своите приятели християни.
Как се бе озовал тук?
Дръпна се от скалата, неспособен да види нищо през сгъстяващата се мъгла. Отдясно чу тихо боботене. Огън?
Тръгна наляво.
На земята лежеше обгорял заек. Смушка го с обувката си и горкото създание се сви конвулсивно, просна се на гръб, страните му се надигаха, а очите му бяха разширени от ужас.
— Доук! — провикна се той и след това се запита: „Кой е Доук?“
— Исусе, помогни ми! — простена Еди. Коленичи разтреперан, долепи длани и ги вдигна към небето. Пушекът се извиваше на спирали край него. Закашля се, от очите му потекоха сълзи. — Помогни ми, Исусе!
Нищо. Разнесе се далечно бръмчене. Треперливата светлинка от дясната му страна отскочи по- нагоре — оранжев нокът, който дереше небето. Земята завибрира.
— Исусе! Помогни ми!
Еди се молеше пламенно, но не му отвърна никакъв глас, никакви думи, нищо в главата му.
— Спаси ме, Исусе! — провикна се той.
И тогава ненадейно друг силует се очерта в мрака. Еди скочи бързо на крака, заля го облекчение.
— Благодаря ти, Исусе, тук съм! Помогни ми!
Някой му се притичаше на помощ.
— Виждам те — каза нечий глас.
— Благодаря ти, о, благодаря ти! В името на нашия Бог и спасител Исус Христос!
— Да — каза гласът.
— Къде съм, кое е това място?
— Прекрасно… — каза приближаващата се фигура.
Еди се разрида от облекчение. Отново се закашля силно в скъсаната си кърпа, на която остана следа от черна слюнка.
— Прекрасно… Ще те заведа на едно прекрасно място.
— Да, моля те, изведи ме оттук! — протегна ръце Еди.
— Там долу е толкова прекрасно…
Червеникавото сияние на огъня от дясната му страна внезапно се усили и озари зловещо гъстата пелена. Осветената в мътно червено фигура се приближи и Еди видя лицето й, кърпата на главата, дългите плитки на раменете, една от които се бе разплела, тъмните забулени очи, високото чело…
— Лоренцо!
— Ти… — отстъпи назад Еди. — Но ти… си… мъртъв. Видях те да умираш.
— Мъртъв ли? Мъртвите никога не умират. Знаеш го. Мъртвите продължават да живеят, изгаряни и измъчвани от Бога, който ги е създал. От Бога на обичта. Горят, защото са се съмнявали в него, защото са били объркани, колебаели са се или са се бунтували. Измъчвани от своя създател, защото не са вярвали в него. Ела… ще ти покажа… — Фигурата протегна ръка с ужасяваща усмивка и тогава Еди забеляза кръвта. Дрехите му бяха подгизнали от кръв от шията надолу, сякаш го бяха натопили в нея.
— Не… Махни се от мен… — дръпна се Еди. — Исусе, помогни ми…
— Аз ще ти помогна… Аз ще те отведа на онова хубаво и приятно място…
Земята се разтресе и зейна под краката на Еди, внезапно се отвори ярка, пламтяща и бумтяща оранжева пещ. Еди падна, полетя в страховитата горещина, в непоносимата горещина…
Отвори уста, за да извика, но не издаде звук.
Никакъв звук.
80.
Локууд погледна към големия часовник на покритата с дървена ламперия стена зад президента. Осем часа сутринта. Слънцето беше изгряло, хората се канеха да тръгнат на работа, движението по околовръстния път вече започваше да пълзи.
Точно там бе вчера — в колата си, попаднал в задръстването на околовръстния път, радиото работеше силно и той слушаше Стив Инскийп по Националното държавно радио.
Днес светът се бе променил.
Националната гвардия се бе приземила на Червеното плато по график в 4:45 на около пет километра от предишното местоположение на Изабела. Мисията им обаче се бе променила. От нападение се превърна в спасителна операция — спасяване и евакуиране на ранените и отнасяне на мъртвите от червеното плато. Пожарът бе станал неконтролируем. Опасано с жили битумни въглища, платото вероятно щеше да гори през целия следващ век, докато и планината изчезнеше.
Изабела я нямаше. Машината на стойност четирийсет милиарда долара се бе превърнала в горяща развалина, пръсната по цялото плато и изхвръкнала при взрива от ръба на платото в пустинята долу.
Влезе президентът и всички се изправиха.
— Седнете — изръмжа той, тупна още документи на масата и зае мястото си. Беше поспал два часа, но явно кратката почивка само бе влошила още повече настроението му.
— Готови ли сме? — попита той. Натисна контролния бутон на стола си и на монитора се появи ясното изображение на директора на ФБР с безукорна прошарена коса и с безупречен костюм. — Джак, кажи ни последните новини.
— Слушам, господин президент. Положението е овладяно.
Президентът скептично стисна устни.
— Евакуирахме всички от платото. Последните ранени в момента се евакуират към местните болници. Съобщавам го със съжаление, но явно всички от екипа за спасяване на заложници са загинали по време на сблъсъка.
— А учените? — попита президентът.
— Екипът от учени като че ли е изчезнал. Никакви оцелели, никакви трупове.
Президентът отпусна глава в ръцете си.
— Нищо за учените?
— Никаква следа. Вероятно някои от учените са избягали през старите мини по време на нападението. Възможно е обаче да са станали жертва на експлозия, на пожар или на срутване в мините. По общо мнение те не са оцелели.
Главата на президента остана сведена.
— Все още нямаме информация какво се е случило, защо сме изгубили връзка с Изабела. Възможно е да е свързано по някакъв начин с нападението — още не знаем. Изнесохме стотици тела и части от тела, много
