кафяво петно от стар грим. Изгледа го с отвращение и хвърли кърпата на боклука. Наля си още една чаша кафе, сипа вътре щедро количество водка и я изпи с трепереща ръка.
Стовари чашата толкова силно, че тя се счупи на две.
Рядката чаша от севърски порцелан се бе счупила точно през средата като разрязана. Вдигна парченцата с ръце, впери поглед в тях и след това, обзет от внезапна ярост, ги хвърли в другия край на стаята.
Изправи се на крака, приближи се към прозореца, отвори го и се загледа. Навън беше тъмно и тихо. Светът спеше. Но не и Аризона. Сигурно там се случваха ужасни неща. Вината обаче не беше негова. Беше посветил целия си живот на Божието дело на земята. Вярвам в честта, в религията, в дълга и в страната си.
Само да изгрее слънцето. Представяше си как седи в притихналия и облицован с дърво кабинет на адвоката си на Тринайсета улица, и се почувства успокоен. Още при първата светлина на утрото щеше да събуди шофьора си и да тръгне за Вашингтон.
Докато гледаше към тъмната и мокра от дъжда улица, чу далечния вой на сирени. След малко видя нещо да се приближава по Ласкин Роуд: полицейски коли и камионетка с пуснати сирени. Прибра се рязко вътре и затръшна прозореца с разтуптяно сърце. Не можеше да идват за него. Разбира се, че не. Какво му ставаше? Върна се на бюрото си, седна и се пресегна да си сипе още кафе и водка. И тогава си спомни за счупената чаша. Да върви по дяволите тази чаша! Грабна бутилката, поднесе я към устните си и отпи глътка.
Сложи обратно бутилката и издиша. Сигурно преследваха някакви негри от яхтклуба надолу по улицата.
Силен трясък в Сребърната катедрала го изправи на крака. Изведнъж се разнесоха шумове, гласове, викове и пукането на полицейските радиостанции.
Не можеше да помръдне.
Малко след това вратата на кабинета му се отвори с трясък и служители на ФБР с черни жилетки се втурнаха приведени и с насочени оръжия. Последва ги огромен чернокож агент с бръсната глава.
Спейтс остана седнал, неспособен да схване случващото се.
— Господин Дон Спейтс? — попита агентът и му показа значката си. — Федерално бюро за разследвания. Специален агент Купър Джонсън.
Спейтс не можеше да продума. Просто гледаше.
— Вие ли сте господин Дон Спейтс?
Той кимна.
— Поставете ръцете си върху бюрото, господин Спейтс.
Той вдигна дебелите си осеяни с петна ръце и ги постави върху бюрото.
— Станете така, че да виждам ръцете ви.
Спейтс се изправи тромаво, а столът с трясък падна на пода зад него.
— Арестуван сте. — Сложете му белезниците.
Приближи се друг агент, стисна силно едната му ръка, завъртя я зад гърба му, дръпна и другата назад и Спейтс слисано усети студената стомана на белезниците върху китките си.
Джонсън се приближи към Спейтс и застана срещу него със скръстени ръце и с разкрачени крака.
— Господин Спейтс?
Спейтс също го погледна. Съзнанието му беше абсолютно празно.
Агентът заговори тихо и бързо:
— Имате правото да мълчите. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда. Имате право да потърсите адвокат и той да присъства по време на разпитите ви. Ако не можете да си позволите адвокат, такъв ще ви бъде осигурен. Разбрахте ли?
Спейтс просто го гледаше. Не бе възможно това да се случва на него.
— Разбрахте ли?
— Какво…?
— Той е пиян, Купър — обади се друг мъж. — Не си прави труда, ще трябва пак да му прочетем правата.
— Прав си. — Джонсън стисна лакътя на Спейтс. — Да вървим, приятелче.
Втори агент го стисна за другата ръка, двамата го побутнаха и го поведоха към вратата.
— Чакайте! — извика Спейтс. — Допускате грешка!
Продължиха да го дърпат напред. Никой не му обърна ни най-малко внимание.
— Не съм аз! Арестувате не когото трябва!
Един агент отвори вратата и групата премина в тъмната Сребърна катедрала.
— Трябва ви Кроули, Букър Кроули от „Кроули и Стратам“! Той го направи! Аз просто изпълнявах указанията му — не съм отговорен! Нямах представа какво може да се случи! Вината е негова! — проехтя налудничаво истеричният му глас в празното пространство.
Придружиха го до страничната пътека, минаха покрай празните пейки за публиката, покрай плюшените седалки, които бяха стрували триста долара всяка, покрай колоните, посребрени с истинско сребро, през отекващото фоайе от италиански мрамор и излязоха през предната врата.
Посрещна го възбудена тълпа от журналисти, заслепиха го хиляди светкавици и се разнесе рев от въпроси. Микрофони полетяха към него от всички посоки.
Понечи да вдигне ръце пред очите си, но белезниците се врязаха в китките му и той само уплашено замижа.
Една кола на ФБР чакаше празна отпред, в края на тесния разчистен път.
— Преподобни Спейтс! Преподобни Спейтс! Вярно ли е, че…?
— Преподобни Спейтс!
— Не! — изкрещя Спейтс и се дръпна назад. — Няма да вляза тук! Невинен съм! Арестувайте Кроули! Ако ме пуснете да се върна в кабинета си, той е в картотеката ми…
Двама агенти отвориха задните врати. Той се съпротивляваше.
Светкавиците бяха по сто на секунда. Обективите бяха насочени към него и блестяха като хиляди хищни очи.
— Не!
Запъна се на прага и след това грубо избута агентите. Препъна се, обърна се и започна да се моли:
— Моля ви, чуйте ме! — заплака той силно и задъхано. — Кроули е човекът, който ви трябва!
— Господин Спейтс? — каза отговарящият за операцията агент, облегнат на вратата. — Не си правете труда. Ще имате предостатъчно време да разкажете историята си по-късно, ясно?
Двама агенти се качиха в колата заедно с него, по един от двете му страни, натъпкаха го на седалката, закачиха белезниците му за един лост и закопчаха колана на седалката му.
Вратата се затръшна и заглуши врявата отвън. Гърдите на Спейтс се повдигнаха от силно и задушаващо го ридание, пое си още въздух.
— Допускате ужасна грешка! — виеше той, когато полицейската кола се откъсна от бордюра. — Не ви трябвам аз, а Кроули!
77.
Форд погледна в дулото на револвера, а лъскавото стоманено око също се впери в него. Неволно на устата му дойдоха думите от изповедта. Той се прекръсти и прошепна: в името на Отца и Сина и Светия Дух…
— Слава на Бога! — избумтя нечий глас в изпълнената с очакване тишина. Всички се обърнаха.
Появи се един навахо, пеша, изскочи от тъмното, облечен с риза от еленова кожа и вързал кърпа на главата си. Водеше няколко коня, стискаше пистолет в едната си ръка и го размахваше над главата си. — Слава на Бога и на Исус! — каза той и си запробива път през тълпата, която се раздели, за да го остави да мине.
Форд позна Уили Беченти.
Еди продължи да се цели в него.
— Слава на Бог и на Исус! — отново се провикна Беченти и поведе конете право към тях, като принуди
