от които са обгорели до неузнаваемост. Продължаваме да търсим тялото на Ръсел Еди, лудия проповедник, подбудил всичките тези хора по интернет. Сигурно ще ни трябват седмици и дори месеци, преди да открием и да идентифицираме всички загинали. Някои изобщо няма да бъдат открити.
— А Спейтс? — попита президентът.
— Арестувахме го и в момента го разпитваме. Докладваха ми, че съдейства. Освен това арестувахме и Букър Кроули от намиращата се на Кей Стрит фирма „Кроули и Стратам“.
— Лобистът? — вдигна поглед президентът. — Какво е неговото участие?
— Тайно е платил на Спейтс да проповядва против Изабела, за да може той да измъкне повече пари от клиента си, племенното правителство на навахо.
Президентът само поклати глава.
Ръководителят на предизборния му щаб Галдън размърда едрото си тяло. Синият му костюм изглеждаше така, сякаш беше спал с него, а вратовръзката му — сякаш беше лъскал с нея буика си. Нуждаеше се от бръснене. Наистина противно същество, помисли си Локууд. Канеше се да говори и всички погледнаха към него като към оракул.
— Господи Президент — подхвана Галдън, — трябва да формулираме изявлението. Докато разговаряме стълбът от пушек се вижда на екрана на всеки телевизор в Америка и нацията чака отговори. За щастие отдалечеността на Червеното плато и нашите бързи действия за затваряне на въздушното пространство и за блокиране на достъпа успяха да задържат голяма част от пресата настрани. Не успяха да предадат най- страховитите подробности. Все още можем да превърнем това ужасяващо поражение в разказ, който не отблъсква избирателите и може да ни донесе публичното одобрение.
— Как? — попита президентът.
— Някой трябва да се прониже с меча си — каза Локууд простичко.
Галдън му се усмихна.
— Вярно е, че всяка история се нуждае от злодей. Но ние вече имаме двама — Спейтс и Кроули. Представете си идеалните злодеи — единият е блуден и лицемерен телевизионен проповедник, а другият е лицемерен и пресметлив лобист. Да не говорим за онзи откачен тип Еди. Всъщност историята ни се нуждае от герой.
— И кой е героят? — попита президентът.
— Не може да бъдете вие, господин Президент. Обществеността няма да се хване. Не може да бъде и директорът на ФБР — той изгуби екипа си. Не може да бъде никой от министерството на енергетиката, защото те прецакаха Изабела. Не може да бъде никой от учените, понеже те явно са загинали. Не може да бъде политически функционер като мен или като Роджър Мортън. Никой няма да повярва на това. — Търсещият поглед на Галдън се спря на Локууд. — Ето един човек, който е надушил проблема отдавна. Ти, Локууд. Още преди седмици. Човек с изключителна мъдрост и далновидност, взел решителни мерки да оправи проблем, за който подозират само той и Президента. Всички останали по онова време спят — Конгресът, ФБР, министерството на енергетиката, аз, Роджър, всички. По време на развитието на събитията ти имаше изключително значение на всеки етап. Мъдър, с познания, довереник на учените мъченици — твоята намеса беше от решаващо значение за справянето с това положение.
— Галдън, та ние взривихме цяла планина! — невярващо каза президентът.
— Само че се справихме блестящо с последиците! — каза Галдън. — Господа, провалът с Изабела не беше като историята с урагана „Катрина“, която се влачи седмици наред. Господин Президент, вие двамата с Локууд избихте или заловихте лошите типове и разчистихте катастрофата — само за една нощ! Червеното плато е подсигурено от Националната гвардия…
— Подсигурено ли? Платото прилича на лунен пейзаж…
— … подсигурено е. — Гласът на Галдън надви гласа на президента. — Благодарение на решителното ви ръководство, господин Президент, и на безценната и изключително важна подкрепа на вашия доверен съветник по научните въпроси доктор Стантън Локууд. — Погледът на Галдън се спря върху Локууд. — Ето такава ще е нашата история, господа. Нека не го забравяме. — Той наклони глава, по дебелата му шия се издуха пресни бръчки, и Галдън впери поглед в Локууд. — Стан, готов ли си за задачата?
Локууд си даде сметка, че най-сетне го е постигнал. Беше станал един от тях.
— Напълно — отговори той и се усмихна.
81.
По обяд Форд и групата излязоха от хвойновия храсталак и прекосиха ширналото се пасище на малка ферма на навахо. След десетчасова езда тялото на Форд бе насинено и натъртено, счупените му ребра пулсираха, а в главата му сякаш блъскаха чукове. Едното му око беше подуто и затворено, а предните му зъби бяха нащърбени.
Фермата на сестрата на Бигей беше въплъщение на спокойствието и тишината. Живописна колиба от дървени трупи с червени пердета се издигаше до една група канадски върби с натежали клони, покрай които течеше Лагуна Крийк. Зад хижата сестрата държеше върху трупчета от тухли стара каравана — алуминиевата й кожа бе изжулена от вятъра, пясъка и слънцето. В кошарата се въртяха и блееха стадо овце, а един-единствен кон удряше с копита и пръхтеше в заграждението. Двете напоявани ниви с царевица бяха оградени с бодлива тел. Скърцайки весело на силния вятър, вятърна мелница помпаше вода във водоема. Разнебитени дървени стълби водеха нагоре по страната на водоема до една поочукана дъска за скачане. На сянка бяха паркирани два пикапа. От прозореца на хижата долиташе кънтри по радиото.
Изтощени и мълчаливи, учените с мъка се свлякоха от конете и се заеха да свалят седлата им.
Жена с джинси излезе от караваната — слаба и с дълга черна коса — и прегърна Бигей.
— Това е сестра ми Реджина — представи я той на всички.
Тя им помогна да свалят седлата и да изчеткат конете.
— Трябва да се поизмиете — каза тя. — Използваме водоема. Най-напред дамите, после господата. След като Нелсън ми се обади, ви приготвих малко чисти дрехи — оставила съм ги в караваната. Ако не ви станат, не се сърдете на мен. Чух, че са махнали блокадите по пътищата, така че веднага след залез двамата с Нелсън ще ви откараме във Флагстаф. — Тя ги огледа строго, сякаш това бяха най-големите окаяници, които е виждала. И сигурно беше така. — Ще ядем след един час.
През целия ден над главите им военни хеликоптери кръстосваха платото. Сега един от тях мина горе и Реджина примижа и го погледна:
— А къде са били, когато сте имали нужда от тях?
След като се нахраниха, Форд и Кейт седнаха в сянката на една топола в далечния край на ограденото място и наблюдаваха как конете пасат на задното пасище. Потокът лениво бълбукаше в каменното си корито. Слънцето висеше ниско на небето. На юг Форд виждаше пушека, виещ се над Червеното плато — една наклонена черна колона, която се разширяваше и образуваше кафеникава пелена в атмосферата, простираща се по целия хоризонт.
Седяха дълго време, без да си продумат. За пръв път оставаха насаме.
— Как си? — прегърна я Форд.
Тя поклати глава безмълвно и изтри очите си с чистата кърпа за глава. Дълго седяха под сянката, без да говорят. Пчели жужаха край тях на път за групата кошери в края на полето. Другите слушаха радио в хижата, което непрекъснато предаваше новини за нещастието, а възбуденият глас на коментатора се носеше в спокойния въздух.
— Как се чувстваш като „предполагаемо мъртва“? — горчиво се усмихна Форд.
— Ще научат истината, когато стигнем до Флагстаф — отговори Кейт. Вдигна глава, избърса очи и бръкна в джоба си. Извади зацапано парче хартия от принтер. — Когато представим това пред света.
— Откъде се сдоби с него? — учудено я погледна Форд.
— Грегъри ми го даде, когато го прегърнах. — Тя разгърна листа и го заглади върху коленете си. — Разпечатката на словата на Бога.
Форд не знаеше откъде да започне онова, което вече часове репетираше наум. Вместо това й зададе въпрос:
— Какво ще правиш с това?
