изцяло с цел нейното разпространение.
Форд погледна часовника си. Беше дванайсет без петнайсет и след петнайсет минути половината свят, включително клиентите в „Мани Бъкхорнс“ щяха да наблюдават Събитието, излъчвано на живо от ранчото, собственост на един интернет-милиардер близо до Дюранго в Колорадо.
Звукът на телевизора бе намален и Форд се напрягаше, за да чува. Зад водещия поставена високо камера показваше бързо растящата и смайващо многобройна тълпа, която според телевизионния канал беше три милиона човека. Колкото и да бе многочислена, тълпата изпълваше прерията докъдето поглед стигаше, а увенчаните със сняг върхове на планината Сан Хуан се оказаха живописен фон.
През последния месец Форд доста бе размишлявал. Беше си дал сметка за бляскавия ум на Хейзълиъс. Бедствието на червеното плато бе създало религията и бе превърнало самия него в прочут пророк и мъченик на движението. Червеното плато, огненото жертвоприношение на Хейзълиъс и трагичната му трансцендентност се бяха превърнали в мит и в легенда — история като тази за Буда, за Кришна, за Медина и Мохамед, за непорочното зачатие, за Тайната вечеря, за разпятието и за възкресението. Хейзълиъс и историята за Изабела не се отличаваха от тях, това бе история, която вярващите можеха да споделят, история, която оживяваше вярата им и им казваше кои са и защо са тук.
Тя се превърна в една от най-великите истории, разказвани някога.
Хейзълиъс се беше справил блестящо. Беше прав за своето мъченичество, за огненото си превъплъщение, което бе завладяло общественото съзнание — въображението нямаше равно на себе си. След смъртта си той се бе превърнал в нравствена сила, в страховит пророк и в духовен водач.
Наближаваше обяд и барманът увеличи звука на телевизора. Обедните клиенти в бара — шофьори на камиони, местни фермери, неколцина туристи — прехласнато зяпнаха телевизора.
Новинарската емисия се свеждаше до репортаж от ранчото в Дюранго. Репортерът се намираше сред огромната тълпа и стискаше микрофон. Потен и с лице, озарено от въодушевлението на тълпата. Беше заразно. Хората край него напяваха и наддаваха възгласи, пееха и размахваха знаменца с разкривена и горяща пиния.
Кореспондентът предаде новините, надвиквайки шума на тълпата, и нарече събитието „религиозен Уудсток“ и „събор на всеотдайността, загрижеността и обичта“.
„Е, поне няма дъжд и наркотици“, помисли си Форд.
Зад дървената сцена се издигаше голяма червена плевня в новоанглийски стил с бял перваз. Камерата се приближи плътно до вратите. Тълпата притихна. Точно по пладне вратите се отвориха и навън на слънце излязоха шестима души, облечени в бяло.
Тълпата ревна като гръмотевица, като море — величествено, монументално, паметно.
Сърцето на Форд трепна, когато Кейт се приближи към сцената, притиснала към гърдите си тъничка подвързана с кожа книга. Беше невероятно красива с простата бяла рокля и с черните ръкавици, които подчертаваха катраненочерната й коса и искрящите й абаносови очи. До нея стоеше Коркоран, облечена в същото алабастрово — някогашните съпернички бяха станали приятелки и съюзнички.
Към тях се присъединиха още четирима души — всички се събраха на сцената, шестимата оцелели от крушението на Изабела… Чън, Сейнт Винсънт, Инес и Чечини. Изглеждаха различни сега, преобразени и извисени над дребното ежедневие, вътрешно озарени от вярата че са призвани за своята кауза и мисия. Усмихваха се и махаха на тълпата с грейнали лица. Всеки от тях носеше по една сребърна игла, забодена на бялата си дреха, също с формата на горяща пиния.
Овациите на тълпата кънтяха цели пет минути. Кейт сама се качи на подиума и огледа хората. Лъскавата й коса — черна като гарваново крило — блестеше на слънцето, а очите й искряха, пълни с живот. Вдигна ръце и шумът утихна.
Форд си помисли, че тя е удивително харизматична. В крайна сметка нямаше нужда от Хейзълиъс. Беше напълно способна да изгради и да ръководи собствено движение или поне в сътрудничество с невероятната Коркоран. Двете вече бяха медийни богини и близки партньорки, макар с напълно противоположна външност и поведение — едната светла, другата тъмна, архетипната двойка.
Когато се възцари пълна тишина, Кейт погледна към морето от усмихнати човешки лица и погледът се изпълни със състрадание и покой. Остави томчето, нагласи го със спокойни движения, без да бърза. Беше вярваща, блажено уверена в истината, без никакво объркване или съмнение.
Камерата хвана лицето й. Вдигна томчето над главата си, отвори текста и го поднесе към множеството.
— Словото на Бога — напевно изрече тя със силен и ясен глас.
Морето от поклонници отново се разбуча. Всички камери снимаха книгата в близък план и Форд видя, че това е старата компютърна разпечатка, която тя му беше показала под онази топола — изгладена, почистена и подвързана.
Кейт остави книгата на подиума и вдигна ръце. Настана тишина. Дори в ресторанта на Форд клиентите бяха станали от масите и се бяха струпали край бара, откъдето наблюдаваха Кейт с благоговение.
— Най-напред ще ви прочета последните слова, произнесени от Бога, преди Изабела да бъде унищожена и гласът на Бога да бъде заглушен.
Дълга, дълга пауза.
Казвам ви, това е съдбата ви: да намерите истината. Затова съществувате. Това е предназначението ви. Науката е просто средството да го направите. Ето това трябва да боготворите: самото търсене на истината. Ако го правите от все сърце, тогава един велик ден в близкото бъдеще ще застанете пред Мен. Това е споразумението ми с човечеството.
Вие ще познаете истината. И истината ще ви направи свободни.
Косите по тила на Форд настръхнаха. Стотина пъти бе чел тези и други така наречени слова на Бога. Имаше ги навсякъде, в интернет, обсъждани по телевизията и по радиото, във всички блогове, коментирани на всеки уличен ъгъл и всяка кафе-книжарница в Америка. Дори бяха започнали да се появяват по билбордовете. Човек просто не можеше да избяга от тях.
И всеки път, когато ги четеше, го спохождаше странна мисъл. В горящата мина Хейзълиъс му бе казал следното: „Самата програма изобщо не беше проста — не съм сигурен, че дори аз я разбирам. Тя обаче сгафи и каза доста неща, които аз никога не съм възнамерявал да изрека, неща, за които дори не съм мечтал. Може да се каже, че надхвърли очакванията.“
Надхвърли очакванията… Всеки път, когато Форд четеше така нареченото Слово Божие, все повече се убеждаваше, че в него се крие велика истина, може би дори най-великата истина. „Истината ще ви направи свободни.“ Това бяха думи на Исус, цитирани от Йоан. Те извикаха в главата му още една библейска фраза: „Неведоми са пътищата Господни.“
„А може би — помисли си Форд — тази нова религия е Неговият най-дълбок и най-загадъчен ход? И кой съм аз, че да се съмнявам? Но как, Господи, как да повярвам?…“
Много пъти след това Форд щеше да се връща към същия ритуал: сам, в тишината на някой нощен час включваше лаптопа и зареждаше в машината малък, матовочерен диск. Опитът в ЦРУ го бе научил, че един документ придобива истинска сила само ако е съхранен поне в два екземпляра — и в треската на онези трагични събития той бе направил необходимото. Изчакваше програмата да се зареди и — за кой ли път — се взираше замислен в изплувалите на екрана букви:
Първа сесия (запис):
Поздрави и на теб.
И ние се радваме, че разговаряме с теб. Кой си ти?
