единична стрелба и двама, които му се сториха откачени. Останаха две дузини хора.
— Вие ще дойдете с мен да намерим Антихриста и неговите последователи. Застанете там. — После се обърна към другите: — Вие останалите ще действате тук, в помещенията, през които влязохме. Бог иска от вас да унищожите Изабела! Вървете и унищожете Звяра от бездънната бездна, чието име е Абадон! Вървете, воини на вярата!
Тълпата с рев се понесе, жадна за действие, и се изсипа през отворената врата, размахвайки чукове, брадви и бейзболни бухалки. Откъм съседното помещение се разнесоха удари и трясъци.
Машината сякаш пищеше в агония.
Еди стисна Фрост:
— Майк, стой до мен. Нужен ми е опитът ти.
— Слушам, пасторе.
— Добре, хора, да тръгваме!
71.
Хейзълиъс поведе групата по широките тунели, изсечени в масивната жила от въглища. Форд прикриваше тила им. Той изостана, вгледа се в мрака и се ослуша. Престрелката между Уордлоу и тълпата беше приключила, но Форд все още чуваше как хората крещят, докато ги преследват по тунелите.
Придържаха се към лявата страна, както им бе казал Уордлоу, но понякога се объркваха в слепи тунели и погрешни отклонения, което ги принуждаваше да се връщат. Мината представляваше огромна и широка жила, която сякаш се стелеше безспир в три посоки. Във въглищата беше изкопан лабиринт от извити и пресичащи се тунели, поради което оставаха четвъртити блокове въглища, подобни на колони и създаващи объркваща поредица от пространства, свързани едно с друго по налудничав и непредсказуем начин. Подът на мината беше насечен от релси за вагонетките още от петдесетте години. Навсякъде се въргаляха ръждясали железни вагонетки, прогнили въжета, счупени двигатели и купчини изоставени въглища. Налагаше се да газят в локви мръсна вода на по-ниските места.
Гърленият писък на Изабела ги следваше из тунелите като мъчителното мучене на смъртно ранено животно. Спреше ли да се ослуша, Форд чуваше и трополенето на преследващата ги тълпа.
След като тичаха около петнайсет минути, Хейзълиъс поиска кратка почивка. Рухнаха на влажната земя, без да обръщат внимание на черната мръсотия от въглищата. Кейт се отпусна до Форд и той я прегърна.
— Изабела ще избухне всеки момент — каза Хейзълиъс. — Възможно е силата на взрива да е от тази на малка конвенционална бомба до малка ядрена ракета.
— Исусе! — възкликна Инес.
— По-големият проблем е, че някои от детекторите са пълни с избухлив течен водород — продължи Хейзълиъс. — В един детектор за неутрино има петдесет хиляди галона перхлоретилен и още сто хиляди галона алкани — и двете запалими. Освен това огледайте се наоколо — по тези жили са останали много въглища, които също горят. Много скоро след избухването на Изабела цялата планина ще е в пламъци. Няма как да го спрем.
Мълчание.
— Експлозията може да предизвика и срутвания.
Какофонията от преследващата орда отекна надолу по тунелите, накъсана от някой изстрел от време на време, надигаща се над потрепващото, стържещо и вибриращо бръмчене на Изабела.
Форд си даде сметка, че тълпата бързо ги настига.
— Ще изостана малко и ще изстрелям към тях няколко пълнителя, за да ги забавя — каза той.
— Чудесна идея — одобри Хейзълиъс. — Но не улучвай никого.
Групата продължи. Форд изостана и се премести в съседен тунел, изключи фенерчето си и напрегнато се ослуша. Шумът от преследващата ги тълпа отекна в кухините слаб и разкривен.
Форд се придвижи надолу по тунела опипом, поставил ръка на стената, и се опита да запомни пътя си. Постепенно звуците се усилиха и сетне с ъгълчето на очите си той зърна слабото и подскачащо сияние на половин дузина фенерчета. Извади пистолета си, коленичи зад една колона от въглища и го насочи косо към тавана.
Преследвачите приближиха. В затвореното пространство проехтяха три последователни бързи изстрела от деветмилиметровия парабелум на Форд. Тълпата на Еди отстъпи, стреляйки.
Форд се шмугна в един открит проход, постави ръка на далечната стена и използвайки я като указател бързо премина през отворите на още два тунела. Приближаваше се втора група преследвачи — явно се бяха разделили на малки групи, — но този отряд се движеше много предпазливо заради изстрелите.
Оттегляйки се, все още с ръка на стената, Форд преброи още три колони, преди да реши, че вече е достатъчно безопасно да включи фенерчето си. Вървеше приведен, подтичваше и се надяваше да настигне групата. Само че докато тичаше, чу зад себе си странен звук, подобен на кашлица. Спря. Бръмченето на Изабела внезапно промени височината си и започна да се извисява силно, все повече и повече, докато не се превърна в оглушителен писък, чудовищен рев, който се виеше все по-нагоре и по-нагоре в кресчендо, разтърсващо планината. Форд усети какво ще последва и се хвърли на земята.
Ревът се превърна в земетръс и земята потрепери конвулсивно. Последва мощен гръм, взривната вълна се плисна в мината, вдигна го като листо и го запокити към една колона въглища. Докато силният взрив отшумяваше из пещерите, по тунелите с дивашки писък се спусна засмукващ вятър. Форд се сгуши от подветрената страна на въглищната колона с наведена глава, докато край него шеметно прелитаха въглища и скални отломки.
Форд се завъртя и вдигна поглед. Таванът се напукваше, цепеше се и отгоре се сипеха парчета въглища и цимент. Скочи на крака и се опита да избяга от срутващия се тунел, който тътнеше подире му.
Силата на взрива запрати Еди на земята. Лежеше по лице в кална локва, край него валяха камъчета и ситен чакъл, тунелите кънтяха и трещяха при силните срутвания наблизо и далеч. Въздухът беше пълен с прах и той почти не можеше да диша. Като че ли всичко край него се срутваше.
Минутите се нижеха и гръмовните срутвания намаляха и се превърнаха в лек тътен от време на време. Когато и тътенът утихна, се възцари напрегната тишина и вече не се чуваше шумът на Изабела. Машината беше мъртва.
Бяха я убили.
Еди се надигна и се закашля. Потършува известно време в задушливия облак прах и намери фенерчето си, което продължаваше да свети в мрачината. Другите също се надигаха, а фенерчетата им приличаха на безплътни светулки в мъглата. Тунелът се беше сринал на няма и шейсетина метра зад тях, но те бяха оцелели.
— Слава на Бога! — каза Еди и отново се изкашля.
— Слава на Бога! — отвърнаха последователите му.
Еди преброи хората си. Някои от бойците му бяха ранени от падащи камъни. По челата им струеше кръв, раменете им кървяха. Други като че ли не бяха ранени. За щастие убити нямаше.
Еди се облегна на каменната стена и се опита да диша. Успя да се изправи. Изабела, Звярът, вече го нямаше, но Антихристът все още бе на свобода.
— И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали — заговори Еди. После вдигна двете си ръце — едната с пистолет, другата с фенерче. — Бойци на Бога! Звярът е мъртъв, но да не забравяме, че имаме още по-важна задача — посочи той движещата се мрачевина. — Там в тъмното се спотайва Антихристът заедно с учениците си. Трябва да довършим битката. — Огледа се. — Станете! Звярът е мъртъв! Слава на Бога!
Думите му постепенно вляха живот в шокираната от бедствието група хора.
— Извадете фенерчетата и оръжията си. Застанете до мен.
Онези от групата, които бяха изпуснали оръжията си, ги потърсиха и няколко минути по-късно всички стояха въоръжени и никой не беше сериозно ранен. Истинско чудо. Тунелът се беше срутил зад тях, където бяха само преди броени минути. Но Бог ги бе пощадил.
Еди се почувства недосегаем. Кой можеше да го повали, след като Бог бе на негова страна?
