Ден на гнева

— Разбягаха се на всички страни, когато започнаха да падат камъните. — Той погледна надолу. — Кракът ми…

Форд се зае да разчисти отломките от долната половина на тялото на Хейзълиъс. Върху левия му крак имаше огромен скален къс. Стисна го за ръба и леко го повдигна. Кракът отдолу беше леко изкривен.

— Помогни ми да стана, Уайман.

— Боя се, че кракът ти е счупен — каза Форд.

— Няма значение. Ще продължим да се движим.

— Но ако е счупен…

— Помогни ми, по дяволите!

Форд преметна ръката на Хейзълиъс на врата си и му помогна да се изправи. Хейзълиъс политна, вкопчен в него.

— Ако ми помогнеш, ще вървя.

Форд се ослуша. В кънтящата тишина долови далечни гласове и гърмежи. Колкото и да беше невероятно, тълпата продължаваше да ги преследва. Или пък и обезумелите хора искаха да се измъкнат от лабиринта.

Движейки се през развалините, Форд подкрепяше Хейзълиъс стъпка след стъпка. Влачеше го над срутени камънаци, под зейнали дупки в тавана, по проходи между тунелите, рухнали след експлозията, покрай кухини, образувани от взрива. От другите нямаше и следа.

— Кейт? — провикна се Форд в мрака.

Никакъв отговор.

Хейзълиъс изстена.

С всяка следваща стъпка Форд се молеше горещо Кейт да е оцеляла и всички да успеят да се изплъзнат от тълпата — макар че преследвачите им се чуваха все по-близо и по-близо. Опипом потърси пистолета си. Беше изстрелял осем куршума, оставаха му пет.

— Започва да ми се вие свят — каза Хейзълиъс.

Придвижвайки се съвсем бавно, излязоха от тесен тунел и попаднаха в една напречна шахта. Отново нищо не беше познато на Форд. Гласовете вече звучаха по-силно и зловещо масово, като че ли бяха навсякъде край тях.

— Никога не съм… допускал… това — заглъхнаха думите на Хейзълиъс.

На Форд му се искаше да викне Кейт, но не се осмели. Имаше толкова много прах, толкова много тунели, а и ако тя му отговореше, тълпата можеше да я намери.

Хейзълиъс отново се препъна, изстена от болка, а Форд едва успя да го задържи. Отпусна се като чувал с цимент. Когато Форд вече не бе в състояние да го влачи по-нататък, той се приведе и се опита да го метне на гръб. Само че тунелът беше прекалено нисък и двамата се строполиха долу.

Форд положи Хейзълиъс на пода и напипа пулса му — слаб и учестен, а по челото му избиваше студена пот. Беше изпаднал в шок.

— Грегъри, чуваш ли ме?

Ученият изстена и завъртя глава.

— Съжалявам, просто не мога да го направя — прошепна той.

— Ще се погрижа за крака ти.

Форд разпори крачола на панталона с джобното си ножче. При сложната фрактура счупената бедрена кост беше пробила кожата. Ако продължеше да носи Хейзълиъс, разцепената кост можеше да пререже феморалната артерия.

Форд рискува да освети околността с нисък лъч от фенерчето. От другите нямаше и следа, но рухнал под нивото на пода на тунела един плитък забой в отсрещната стена на около три метра, отчасти скрит от паднали камъни, предлагаше възможност за скривалище.

— Ще се скрием там.

Прихвана Хейзълиъс под мишниците и го повлече към нишата. Събра паднали камъни и построи ниска стена, зад която можеха да се скрият. Гласовете приближаваха.

Моля те, господи, дано Кейт да успее.

Форд използва всички откъртили се камъни наоколо. Стената беше висока малко повече от половин метър, достатъчно, за да скрие и двамата, ако легнат. Форд мина отзад. Свали якето си и го сви на топка, за да направи възглавница за главата на Хейзълиъс, и изключи фенерчето. Тунелът потъна в мрак.

— Така е по-добре. Благодаря ти, Уайман — каза Хейзълиъс.

Помълчаха и после Хейзълиъс заяви делово:

— Ще ме убият.

— Не и доколкото зависи от мен. — Форд потърси опипом пистолета си.

След миг ръката на Хейзълиъс докосна неговата:

— Не. Никакви убийства. Освен че сме безнадеждно малочислени, би било нередно.

— Не е нередно, ако те първи опитат да те убият.

— Всички сме едно — каза Хейзълиъс. — Да убиеш тях, означава да убиеш сам себе си.

— Моля те, не ми пробутвай сега тези религиозни глупости.

— Разочарован съм от теб, Уайман — въздъхна Хейзълиъс. — Ти единствен от целия екип не искаш да приемеш какво удивително нещо ни се е случило.

— Не говори, а само си лежи — положи ръка върху него Форд.

Притаиха се един до друг зад ниската стена от камъни. Въздухът миришеше на прах и на мухъл. Гласовете се приближиха, стъпките и шумовете на тълпата вече отекваха по каменните коридори. След миг приглушеното сияние от фенерчетата им нахлу в прашния въздух. Форд беше толкова напрегнат, че едва успяваше да диша.

Тълпата стана по-шумна и се приближаваше. И изведнъж — ето ги тук. Ордата на Еди се влачи покрай тях сякаш цяла вечност, насочила вниманието си към намирането на изход от тунелите. Минаха покрай тях, без да ги забележат, твърде изморени и уплашени, за да си направят труда да потърсят скривалището им. Светлината от фенерчетата и горящите огньове хвърляха пъклени оранжеви сенки на тавана, а сенките им се бяха разкривили по стените. Шумът от тълпата заглъхна, отдалечи се и блещукането на светлинките се стопи. Отново настана мрак. Форд чу Хейзълиъс да изпуска продължителна и болезнена въздишка.

— Мили боже…

За един налудничав миг Форд се запита дали Хейзълиъс не се моли.

— Те смятат… че съм Антихристът… — тихо и странно се засмя ученият.

Форд се надигна и надникна в мрака. Звуците от придвижването на групата бяха изчезнали и отново се бе възцарила тишина, накъсвана на места от тропота от падащите камъчета.

— Може би наистина съм Антихристът… — прошепна Хейзълиъс. Дишаше хрипливо. Форд не беше сигурен дали е от болка, или защото се смее. — Антихристът — повтори той.

„Започва да бълнува“, помисли си Форд. Прогони тази мисъл и се запита какво трябва да направят. Въздухът се движеше през тунела и донасяше мириса на горящи въглища, а също и зловеща, тиха вибрация — звука на огъня.

— Трябва да излезем оттук.

Никакъв отговор от Хейзълиъс. Форд го стисна под мишниците.

— Хайде, опитай да продължиш да се движиш. Не можем да останем тук. Трябва да намерим останалите и да стигнем до асансьора.

— А сега ще ме убият… — и отново се разнесе зловещият бълнуващ смях.

Форд повдигна Хейзълиъс на гръб, стиснал двете му ръце, и го помъкна по тунелите.

— Каква ирония… — мърмореше Хейзълиъс, — да стана мъченик… Каква ирония. Човешките същества са толкова глупави… Толкова лековерни… обаче и аз не го обмислих… Глупав съм като тях…

Форд освети с фенерчето напред. Тунелът се отваряше в голям забой. От дясната му страна срутили се купчини въглища и камъни се бяха смесили с пиритни жили, които блестяха като злато на светлината на фенерчето.

Отново помъкна изпадналия в безсъзнание мъж към далечния край. От мрака изникна въздушната шахта — кръгла дупка около метър и половина в диаметър в отсрещния край. От шахтата висеше въже.

Положи Хейзълиъс на каменния под и подпъхна якето под главата му. Далечен взрив разтърси