Сблъсък

много опасна извънземна машина. Най-вероятно оръжие.

— От всички щуротии…

— Татко!

Той млъкна.

— Извънземно оръжие. Което стреля по Земята. Метеоритът, който видяхме преди няколко месеца, беше първия изстрел. Представлението на Луната беше вторият.

— Продължавай — каза баща й.

Тя накратко обясни как двете с Джаки отишли да търсят метеорита и открили дупката, как се срещнала с Уайман Форд и какво открили двамата.

Изражението по лицето на баща й внезапно се смени от недоверие в скептицизъм. Той я погледна напрегнато.

— И?

— Изстрелът по Луната беше демонстрация. Един вид предупреждение.

— И какво искаш да направиш сега? — попита Джаки.

Порив на вятъра разтресе рулевата каюта и дъждът опръска прозорците.

— Знам, че може да ви звучи ненормално, но мисля, че можем да го спрем.

Джаки я погледна недоверчиво.

— Трима мокри и изтощени човека в една лодка, посред бурята, далеч от брега на Мейн, без телефонна връзка ще спасят света? Да не си се побъркала?

— Имам идея.

— Ох, не, пак ли някоя от твоите идеи — проплака Джаки.

— Нали знаеш Земната станция, онзи големия бял купол на остров Кроу? Помниш ли как ходехме там на пикник в гимназията? Вътре под купола има чиния, която AT&T използваха навремето за телефонна връзка с Европа. Сега се използва за сателитни комуникации, качване и сваляне на телевизионни програми, интернет, мобилни телефонни разговори и други подобни глупости.

— И какво? — Джаки отметна косата от лицето си.

— Ще я насочим към Деймос и ще я използваме, за да изпратим съобщение на оня гадняр.

Джаки се втренчи в Аби.

— Какво съобщение? „Големият ми брат ще те спука от бой“?

— Все още не съм го измислила.

89.

Джаки се изсмя.

— Наистина си голямо куку, да знаеш. Голям късмет ще е да стигнем до пристанище в тая буря. А ти искаш да прекосим целия залив Мъсконгъс, само за да изпратим някакво съобщение? Не може ли да почака до утре?

— Нямаме представа колко време ще изчака оръжието, преди да стреля отново. Освен това нещо ми подсказва, че следващият изстрел ще бъде краят.

— Откъде една извънземна машина ще знае английски?

— Който е могъл да построи това, едва ли има езиков проблем. Освен това машината е подслушвала нашите радиочестоти поне от два месеца, откакто се е събудила.

— Щом е толкова напреднала, обади й се по радиостанцията.

— Стига, Джаки, дръж се сериозно. Дори и да успее да различи нашето обаждане сред милиарди други, едва ли ще го приеме като официално. Трябва ни силен, мощен сигнал, който да достигне до нея с ясно послание. Нещо, което да бъде прието като официална връзка със Земята.

Баща й се обърна към нея.

— Защо не оставим правителството да си свърши работата?

— Първо, те отказват да го приемат — отвърна Аби. — Или ще започнат да провеждат безкрайни съвещания, или направо ще стрелят в него. И в двата случая сме мъртви. На всичкото отгоре смятам, че ЦРУ се опитва да ни убие. Дори Форд се страхува от тях. Сега можем да разчитаме само на себе си — и веднага трябва да направим нещо по въпроса.

— За да стигнем до Кроу, трябва да преминем буйното течение край остров Рип и след това да прекосим три мили в открито море — каза баща й. — Никога няма да успеем в тази буря.

— Трябва да успеем.

— И според теб щом стигнем дотам — продължи Джаки, — ще влезем вътре с валсова стъпка и ще им кажем: „Хей, може ли да ви вземем оборудването на заем, за да се обадим на едни извънземни на Марс?“

— Ще ги принудим насила, ако е необходимо.

— С какво? С абордажна кука?

Аби я погледна.

— Джаки, ти въобще не схващаш, нали? Нападат Земята. Ние може би сме единствените, които го знаят.

— Майната му — каза Джаки. — Да гласуваме. — Тя погледна към Строу. — Какво ще кажеш? Аз съм „за“ да тръгнем към Вайнълхевън.

Аби погледна към баща си, бледите му очи бяха кървясали, от брадата му се стичаше вода. Той я погледна в отговор.

— Аби, сигурна ли си в това?

— Не съвсем.

— Просто си стигнала до този извод, базирайки се на знанията си?

— Да.

— Не ми звучи твърде нормално.

— Така си е. Но не са измислици. Моля те, татко, повярвай ми… поне този път.

Той помълча доста време, след което кимна и се обърна към Джаки.

— Отиваме на остров Кроу. Джаки, ти ще застанеш на радиолокатора. Аби, ти си навигатор. Аз поемам щурвала.

90.

Без да се помайва, Строу увеличи оборотите, завъртя кормилото и подкара лодката към бурята.

— Дръжте се — каза той.

Щом напусна сравнително спокойните води зад Палавника, лодката веднага беше повлечена от бушуващите вълни, дъждът шибаше по прозорците, пяна се носеше из въздуха.

Вятърът вече духаше от изток и вълните ги връхлитаха откъм кърмата, тласкайки лодката напред и леко встрани. Баща й се бореше с въртеливото движение, увеличавайки и намалявайки скоростта. Всяка следваща вълна се издигаше под лодката, надигаше носа й нагоре, а баща й увеличаваше скоростта, опитвайки се да попречи на стоварващите се върху кърмата вълни да я потопят под водата. Щом вълната преминеше, лодката се връщаше леко назад в браздата и вирваше нос в очакване на следващата вълна. Управлявана от вещата ръка на баща й, лодката започна да се движи ритмично и предсказуемостта на движенията им донесе леко чувство на увереност. Аби наблюдаваше движението им напред в залива и когато най-накрая навлязоха в защитените води на пролива Масъл ридж, водата осезаемо се успокои.

— Аби — каза баща й, — провери предната помпа. Отчитам непрекъснато изпомпване.

— Отивам.

Тя слезе по стълбите към кабината, отвори люка и надникна вътре, светейки си с фенерче и видя вода. Освети навсякъде и забеляза, че нивото на водата е много над превключвателя на автоматичната помпа.

Тя се наведе още по-навътре и бръкна в тъмната вода, опипвайки корпуса отвътре. Пръстите й напипаха една пукнатина и тя усети как през нея навлиза вода. Процепът не беше много широк, но беше дълъг и по- лошото беше, че движението на лодката го разширяваше все повече. Водата в трюма се повишаваше