Мира искрено вярваше във всичките тези ерски глупости за духовете на мъртъвци и дяволи, които дебнат живите, за да обсебят телата им! И, както изглежда, така мислеха и всички други от нейното племе, което се намираше някъде там в тъмнината.
Крепостта бе слабо осветена. Светлинките, които бе виждал преди, сега бяха заменени от жертвени огньове на площадките пред жилищата. От време на време проблясваха ритуалните фенери от издълбана ряпа, които си бяха направили по настояване на Мира. Бяха приготвили също и восъчни маски с издълбани отвори за очи и уста, които трябваше да отблъскват дебнещите ги духове.
След два безкрайни часа на усилена работа по рязане, шиене, боядисване и залепване най-сетне бяха потеглили от манастира. И сега лежаха тук, Мира отляво на Брандър, а Астрид — отдясно, преоблечена като дявол.
Останалите монаси бяха маскирани като гоблини и останаха в подножието на хълма при конете.
— Защо е толкова тъмно долу? — Брандър шепнешком запита Мира.
— Защото са загасили своите огнища, така че в къщите да стане достатъчно студено и неуютно за безтелесните духове. И, както виждаш, са се събрали около жертвените огньове да принесат дар на Бога на слънцето, за да даде сила на бъдещия урожай.
— Хм — гласеше отговорът на Брандър, който продължаваше да приема това като някаква лудост. — А защо според тебе майка ми никога не е споменавала за този ваш празник?
— Предполагам, защото е била малко смутена от него. Той е толкова различен от всичко, което църквата проповядва. Остатък е от много древни времена, когато ирландците са били диви. Може би е приела пренасянето си във вашата страна като възможност да се освободи от такива предразсъдъци и не е искала да си спомня за тях. Поне аз бих постъпила така, ако бях на нейно място.
— Но сигурно щеше да участваш в днешното бдение, ако се намираше при хората си — забеляза той.
— Разбира се. Какъв избор бих имала? Какъв избор могат да имат и другите от нашето племе? Твоите братя не са подходящо облечени. И заради това трябва да бъдат изгорени в огъня. Дано отец Лон успее да разубеди жителите на крепостта да не правят това.
— Да — съгласи се Брандър и мъчително преглътна, — ако все още са живи.
Съвсем близо, на североизток, се намираше единствената надежда на Брандър в тази ужасяваща ситуация: корабът му! Неговият екипаж го очакваше зад прикритието на морските скали. Можеше да зърне проблясванията на маслените лампи, с които моряците си светеха при приготовленията за нощувка. Тази представа му донесе малко успокоение, каквото не беше изпитвал от дни наред.
Те бяха все още там! Неговите сънародници, неговите воини бяха готови да заменят неколцина монаси, които Лон бе успял да придума да вземат участие в мисията им.
Дано обаче не се наложи да постъпват така. Дано отец Лон се завърне с Рурик и Ланг, спасени от ръцете на Мак Кугън.
Но все пак бе добре да разполагат и с резервен план в случай, че първоначалният се провали.
— Кажи им да прикрият фенерите — прошепна Астрид на Брандър и прекъсна мислите му; не искаше самата тя да се провиква и монасите да доловят нейния женски глас.
— Свалете фенерите ниско — нареди Брандър и се обърна към мястото, където бяха останали другите. — Не бива да ни забележат!
По дяволите, колко недисциплинирани в сравнение с неговите воини бяха тези духовници.
Лон шепнеше молитви за закрила, докато се приближаваше към крепостта. Към онези жертвени огньове, очертаващи се като звезди в тъмнината, които наблюдаваха по целия път от манастира дотук.
Макар че през цялото му детство тези предразсъдъци бяха втълпявани в главата му, той не бе облечен в ритуален костюм. Принадлежността му към Църквата не му разрешаваше да се включи в тези празници. Единствено Бог можеше да го предпази тази нощ от „дяволските духове“. Или по-точно — от предразсъдъците на хората, които можеха да решат, че е обсебен, защото не носи предпазна маска.
„Призовавам на помощ Твоето величие да отклони от мен всеки, който иска да обсеби тялото или душата ми: тези черни сили от времето на езичеството, нечестивите обреди на еретиците и идолопоклонниците, заклинанията на вещиците и друидите“ — такива бяха неговите молитви. Колкото повече приближаваше портите на крепостта, толкова по-отчетливо си даваше сметка, че се моли не само за собственото си спасение но и за това на нещастните братя на Астрид.
Изглежда, че те бяха все още живи, благодарение на Бог. Някои се втурна и отвори портата пред него още отдалеч видя две руси глави, допрени една до друга откъм тила, недалеч от един от огньовете на племето. Те не бяха в ритуални костюми; никак нямаше да му бъде лесно да убеди сънародниците си в това, че не са обсебени от духове, а само пленени от Мак Кугън.
Огледът на вътрешността на крепостта потвърди неговото предположение, че празникът на Бдението на Самхейн е в разгара си. Повечето хора от племето се бяха събрали около гробището в левия край на крепостта и се взираха да видят Господаря на тъмнината и процесията от безтелесни духове, която трябваше да го следва. За някои това бе просто очакване да се появят някакви студени сенки от гробовете. Но за други припомни си Лон, бдението бе изпълнено с надеждата да доловят някакъв знак от обичан човек, умрял през последната година.
Тези откровено скърбящи сърца напразно очакваха такъв знак, обещан от вълшебството и магията. Хората жадуваха възкресение, което според учението на Църквата можеше да бъде достигнато единствено с помощта на Христос Спасителя.
Но Лон преди също бе вярвал в тези глупости. И той някога се бе обличал в такива чудновати маскарадни костюми. И той бе също толкова наивен, както и другите негови съплеменници, да вярва, че точно тази нощ поставя началото на царуването но Бога на зимата. И за него до изгрев слънце светът на живите бе изглеждал опасен и непредсказуем.
— Мили Лони — го поздрави майка му и се втурна насреща му през двора, докато той слизаше от коня. — Толкова много се забави, че започнахме да се страхуваме за тебе.
Тя беше облечена като магьосница, както всяка година досега. Лон веднага я позна и тръгна да я прегърне.
— Няма място за тревоги, майко. Господ бди над мене… както и над всички нас — добави той твърдо, повишавайки глас, за да могат да чуят и другите.
Наистина бяха много интересни тези негови съплеменници. Знаеха, че той идва като монах и ще се опита да ги разубеди да се откажат от дивашките си вярвания. Лон искрено вярваше, че щеше да преуспее в това начинание, ако си бъде вкъщи вечерта за празника на Вси Светии.
— Дано не си гладен — продължи майка му, а в това време се приближи и баща му, преоблечен като демон. — Защото огнището е загасено и, както знаеш, трябва да остане така до сутринта.
Лон кимна.
— Да, майко, зная. Всичко е наред. — Не беше съвсем така, разбира се. Защото нямаха време за вечеря след спешните приготовления за посещението тук. Имаше много по-важни неща за вършене.
— Блар също е тук — заяви баща му и посочи групата от хора, преоблечени като гоблини и дяволи, събрала се около единия от жертвените огньове. — Ето го там, до „Лер Бхан“. Чудно е, че и двамата тази вечер сте тук — заключи той, учуден от такова съвпадение.
Лон се изсмя иронично.
— Да, чудно наистина.
— Те имат намерение да убият Мира, ако се върне — каза един женски гоблин, пристъпи напред и отчаяно улови Лон за ръкава.
По гласа Лон позна, че това беше майката на момичето. Но преди още да успее да каже и една дума в уверение, че ще се постарае да не допусне това, заговори друга жена.
— Да. А също и синовете на моята братовчедка. Ето ги там, вързани за стълба, военачалникът има намерение да ги изгори.
Това беше старата Киарда. Лон разпозна и нейния глас.
— Няма, госпожо Мак Игън, няма Киарда. — Той бащински постави ръце на раменете на двете жени. — Не се бойте. Знаете, че Църквата не подкрепя такива действия. Аз няма да ги допусна! — Като каза това, той напусна групичката от посрещани и се насочи с твърда стъпка към хората на Мак Кугън.
