Наял поклати глава.
— Ако това са просто хора от околността, нямаме право да правим това.
— Така е — съгласи се Блар, — това, че ще изложим на опасност от обсебване някой наш сънародник, би създало лоша слава на хората на Негово величество. А ние не искате това.
Мак Кугън се изсмя сухо и отново поклати глава.
— Така че, какво ще наредиш, началник?
— Просто обиколи наоколо и пошепни на нашите хора да ги държат под око. Няма да могат да ни отмъкнат под носа нещо, ако не ги изпускаме от поглед.
Блар кимна и с дебнеща походка, която му бе станала втора природа през всичките тези години на военен живот, се вмъкна в тълпата от маскирани хора, за да потърси подчинените си.
През това време Мак Кугън продължаваше да се вглежда в групата маскирани гости от своето не много удобно място за наблюдение. Според обичая те трябваше да обиколят всички шест къщи от вътрешността на крепостта и да поискат милостиня. Така че, които и да бяха тези маскирани гости, щяха да останат пред орловия му поглед достатъчно дълго време.
Насочиха се първо към колибите в далечния край.
Начело на групата вървеше „Лер Бхан“. Традиционните думи, които той казваше, трудно достигаха до ушите на Мак Кугън, но не му прозвучаха като произнесени от чужденец. Така че неговите надежди да плени още един или двама викинги за жертвения огън май нямаше да се оправдаят.
Докато местните жители се суетяха наоколо и се чудеха какво да дадат на просителите, когато те стигнат до тяхната врата, Мак Кугън забеляза, че неговите хора, преоблечени като гоблини, бавно и сигурно ги обграждаха. Вървяха по стъпките им от врата на врата и ги наблюдаваха как пускат в чувалите си даренията — от яйца до златни верижки.
Като се убеди в това, а също и че неговите затворници са си все още завързани на мястото, Наял като че ли изгуби интерес към ставащото около него. Загледа се надолу в краката си и простена под конската си маска. И понеже не намери причина да остане прав, седна и се допря с гръб на скалата.
Дойде до горчивото заключение, че май трябваше да хапне малко, преди да започне да пие. Но така ставаше винаги в деня на Вси Светии, напомни му един вътрешен глас. Ако някой не бе успял да вечеря преди залез слънце, нямаше да успее да направи по-късно това, защото огнищата се загасяха. Наял и хората му бяха пристигнали доста късно и не успяха да вечерят.
Той отново простена и затвори очи за кратка почивка. Беше станал сутринта на разсъмване и до този момент не беше спирал въобще. Господи, колко дълго трябваше да се чака до следващото разсъмване! Би трябвало да бъде достатъчно предвидлив и да си почине преди това уморително всенощно бдение.
Но утре го очакваше ежегодното празненство в кралската крепост, помисли си той с усмивка. А преди това — усмивката му стана още по-голяма — щеше да изгори ония двама норвежци заради неприятностите, които бяха причинили преди няколко дни.
Той отново отвори очи, когато групата от просители стигна до близките къщи в предната част на укреплението. Бяха необикновено тихи. Докато мълчаливо разглеждаха и се радваха на получените дарения, жителите от крепостта и неговите войници издаваха обичайните викове за благословия на домакините.
Наистина, все още беше твърде рано. И групата беше малка. А в някои случаи такива групи порастваха до стадо от няколко десетки човека. Тези, изглежда, още не бяха имали възможността да се напият и да станат шумни от получените дарения.
— Няма нищо, началник — прошепна му един от неговите хора, докато групата просители се приближаваше към последната хижа. — Не направиха нищо, от което да проличи, че са чужденци.
— Тогава само ги придружете до оградата и здраво залостете портата след тях — отвърна Мак Кугън с досада и въздишка на облекчение. Но когато войникът се отдалечи и погледът му обходи двора на укреплението, видя, че пленените норвежци бяха изчезнали!
Глава 20
— Спрете ги! — извика Мак Кугън. Скочи светкавично на крака, повдигна полите на бялата си дреха и се хвана за сабята си. После се втурна напред, където хората му като настървени вълци вече бяха обградили групата просители и бяха насочили оръжието си срещу тях.
Като се хвърли в тълпата, викна на Блар да отиде и залости портата на крепостта отвътре. Мина през обкръжението, протегна ръка и сграбчи с трепереща ръка врата на най-малкия член на групата просители.
Ръката му се плъзна надолу по гърдите на „гоблина“, а с другата допря сабята си до гърлото му. Пръстите му обходиха добре оформената закръгленост и го убедиха в това, че „той“ всъщност е „тя“.
Дали това беше точно Мира или не, тепърва щеше да се разбере. Или по-скоро — да се чуе, защото се надяваше тя да издаде вик на болка от неговата грубост.
— Вървете към тунелите — викна той на Блар, който се бе върнал преди малко, след като бе залостил вратите на крепостта. — Двамата викинги не са вече вързани за стълба, затова нека войниците веднага да обходят всички къщи и тунели под тях!
Хората му се разпръснаха да изпълнят заповедта, а Мак Кугън инстинктивно отстъпи назад, влачейки след себе си новия си пленник.
— Защо ни нападаш, добри човече? — попита умолително водачът с конската маска. — Не знаеш ли каква зла съдба те очаква заради нападение срещу поклонници на Мак Оула.
— Вие може да сте такива, а може и да не сте — изръмжа Мак Кугън, все още не можейки за най-голямо свое огорчение да определи дали в думите на странника има чуждестранен акцент или не.
— Пуснете момичето, сир — продължи другият, — и вместо нея се заемете с мен. Защото тя просто е моята малка дъщеря и можете да й причините нещо лошо, като се отнасяте така с нея.
Мак Кугън, разбира се, не го послуша. Току-що по мистериозен начин бяха изчезнали двама негови скъпо спечелени пленници, и то само заради суматохата край тези просители, и той нямаше намерение да ги пусне просто така!
Той притисна острата сабя по-силно до гърлото й. И още по-силно. И още по-силно, докато най-сетне дочака слаб вик от нейна страна. И, о-хо, помисли си той триумфиращо, гласът със сигурност беше на Мира!
Всичко съвпадаше: височината, ръстът, наклонът на раменете й, нежният допир на ръцете, които се бяха протегнали да отстранят сабята, допряна до гърлото и.
И точно когато се убеди окончателно, че това е неговото съкровище, долови зад себе си движение и усети нож, допрян в гърба му.
Следващото нещо, което го сполетя, бяха две здрави ръце, хванали го за гърлото. После нещо го прониза в ръката и той, ще не ще, пусна жертвата си. След това политна назад и се намери повален на земята.
С чувство на огромна паника се обърна по корем и запълзя за сабята си, която бе изпуснал, когато момичето се откъсна от него.
В този момент забеляза порязаната си ръка и успя да види през процепите на маската си как от вените му обилно шурти кръв.
Все още обаче можеше да се бори с другата си ръка, каза си сам и съжали до смърт за тази си глупост да изпрати всички свои хора в тунелите, за да преследват изчезналите викинги! Беше изпратил по един войник във всяка къща, така че нямаше друг избор. При това не му и мина през ум, че тези събирачи на милостиня можеха да бъдат въоръжени.
Поне един от тях беше въоръжен и той го бе изпитал на гърба си. Един от тях бе нарязал ръката му на парчета, при това с нещо, което бе много по-дълго от обикновен нож.
Но Блар не беше зает с търсенето, спомни си Наял с надежда, може би в този момент той щеше да му се притече на помощ. А дотогава, дори тежко ранен, той трябваше да успее да се справи и сам.
Когато най-сетне намери сабята си и се протегна да я вземе, някой я ритна надалеч.
— Можеш да я вземеш само ако я използваш срещу мене — чу той мъжкия глас изпод конската маска. — Няма да допусна да бъде ранен някой друг от хората ми.
