— Значи викингът не знае къде е скрита сестра му?
— Не. Не спомена нищо за някакво момиче. — Това беше вярно донякъде. Самият Лон пръв заговори за Астрид, когато разговаряше с Брандър и Мира при портата.
— Тогава какво искаха? Да не би да питаха за мен?
— Аха — отговори отецът и си помисли, че Мира наистина го беше попитала дали знае къде е лагерът на Мак Кугън.
— И ти не им ли каза.
— Не. Трябваше ли да им кажа?
Изпод конската маска на военачалника се раздаде разочаровано ръмжене.
— Пфу ама че глупак си бил! Аз наблюдавах как говориш с тях, докато ги чаках да се отдалечат от портала и да ги нападна. Разбира се, че исках те да тръгнат след мене! Така, че ти ми кажи къде са сега — изрева той и изведнъж се насочи към него със заплашително протегнати ръце.
Киарда понечи да отмести Лон и сама да се изпречи пътя на този внезапно побеснял „кон“. Но за щастие някои от маскираните членове на племето, а също Блар и някои от войниците хванаха Мак Кугън и го задържаха.
За хубаво или за лошо, военачалникът беше доста пиян и никой не желаеше да види как едно такова нападение може да доведе до открит конфликт между Църквата и армията.
Лон въздъхна с облекчение, като видя как спряха Наял. После използва настъпилата суматоха, наведе се и прошепна на ухото на Киарда:
— Жено ако още не си престанала да бъдеш една от оплаквачките на племето, иди веднага на гробището и се опитай на вдигнеш някакъв шум, така че Мак Кугън и хората му да бъдат привлечени натам. А в това време ще прережа въжетата на норвежците. После, когато му дойде времето, ще ги заведем в твоята колиба и ще ги прекараме през подземния тунел. Разбра ли? — Маскираната глава на Киарда се повдигна и наведе няколко пъти. — Върви тогава. Направи така, че да разполагам с няколко минути тук, и с това половината от работата ще бъде свършена.
Разбира се, възрастната жена веднага се подчини. Десетина минути по-късно откъм гробището се дочу уплашен вик, Мак Кугън тръгна да разбере какво става, защото по думите на една от прорицателките Киарда била видяла неговото отражение върху нощното небе. А това, както беше известно на всеки мъж или жена, означаваше, че той щеше да умре през следващата година. Така че военачалникът, все още преизпълнен с пиянско безгрижие, не можеше да не се увери в това на място.
За щастие много от жителите на крепостта тръгнаха с него. По такъв начин Лон получи нужните му няколко секунди уединение, за да среже с ножа, който носеше под расото, въжетата от ръцете на норвежците.
Колкото и ефектно да беше представлението на Киарда обаче, то се оказа твърде краткотрайно и Лон не разполагаше с достатъчно време, за да отведе двамата братя в колибата на старата жена и оттам — в тунела. Трябваше да се измисли нещо друго и Лон тръгна към входната врата на крепостта.
По пътя си натам той взе един от фенерите, направени от ряпа, които хората от племето бяха оставили на различни места. После се огледа, за да се убеди, че никой не го следва, вдигна го и няколко пъти го размаха към западната страна на крепостта.
Тази подвижна светлинка беше сигналът, който Брандър и другите очакваха, скрити зад скалите. Това бе уговореният начин, по който Лон им съобщаваше, че не е успял да убеди Мак Кугън да освободи Рурик и Ланг, и че трябваше да преминат към резервния план.
Половин час след като бяха видели мигащата светлина от крепостта, Брандър и Астрид започнаха да свирят с рога от крави, което трябваше да покаже на членовете на племето, че се приближават привърженици на друидския бог Мак Оула. После, взели по един фенер във всяка ръка, осемте маскирани норсови воини, предвождани от техния „Лер Бхан“, се запътиха надолу към крепостта.
Сега вече Брандър вървеше напред много по-спокойно, защото го следваха не преоблечените монаси, а собствените му калени воини, въоръжени със саби, скрити под дългите до петите костюми.
При добър късмет нямаше да им се наложи да използват оръжието, този келтски маскарад би могъл да се окаже достатъчен за целите им.
— Господ да ни е на помощ — извика Мира и внезапно се закова на място, когато групата стигна до началото на пътя, водещ право към вратите на укреплението.
— Какво има? — попита Астрид и почти връхлетя върху нея в тъмнината по неравния скалист път.
Мира прецеди през зъби:
— Черна котка! Точно там. Не я ли виждаш?
Астрид смушка силно с лакът вървящия вдясно от нея. Всички след тях също спряха, докато Брандър продължи да върви сам още малко.
— Какво има? — той подхвърли назад, учуден от тяхното забавяне.
— Котка — ядосано отвърна Астрид. — Тя се страхува от нея поради някаква причина.
Брандър, явно също ядосан, шумно издиша и тръгна обратно към тях.
— Какво?… Какво има, мила моя? — попита тихо, почти шепнешком и протегна ръка към рамото й.
— Но това съвсем не е котка? А дух на човек — отговори тя с ужас в гласа. — На някого, който е живял в голям грях и в деня на Вси Светии се е вселил в котка. Горката душа — заяви тя, продължавайки да гледа втренчено към животното, което си вървеше по своя път под лунната светлина. — Светлината от моя фенер се отрази в златните й очи и студ ме обхвана цялата. Тази нощ някой ще умре, Брандър. Зная това — добави тя с треперещ глас. — Това е много лоша поличба!
Той я притисна по-силно и се опита да допре лице до нейното, доколкото им позволяваха маските на главите.
— Няма страшно, мила. Ще успеем да се справим с хората на Мак Кугън, не се страхувай.
Мира тежко преглътна и му кимна.
— Добре — отговори тя, изправи рамене и тръгна заедно с него напред.
Астрид, която винаги се учудваше на обичаите на племето на майка си, просто тръсна глава при тази сцена и потегли след тях, като даде знак и на останалите да я последват. Тя имаше пълно доверие в хората от екипажа, но сега, когато трябваше да изпълнят резервния план, такива ерски глезотии само можеха да ги затруднят.
Продължиха да надуват волския рог и когато наближиха на няколко метра пред вратата на крепостта, тя широко се отвори за тяхно най-голямо задоволство. Мира им беше казала, че в тяхното племе се счита за много лошо предзнаменование да бъдат върнати хора от други племена, дошли да събират милостиня в името на Мак Оула. И ако се съди по това колко бързо пътниците бяха пуснати в крепостта, това явно се оказа вярно.
Мак Кугън стисна устни и подозрително изпръхтя под маската си при пристигането на първата група нощни поклонници на Мак Оула. Той скръсти ръце пред гърдите си и се наведе над един от ручеите в крепостта с намерение да остане скрит и същевременно да наблюдава внимателно новодошлите. Трябваше със съжаление да признае пред себе си, че тази вечер се бе увлякъл и беше изпил повече медовина, отколкото имаше намерение. Така че сега трябваше да се хване за нещо, за да се прикрие от тези сигурно опасни непознати.
— И ти ли мислиш като мен, предводителю? — попита го с половин уста Блар, който се беше приближил и застанал до военачалника.
— Аха. Изглеждат доста високи, за да бъдат ирландци. А онзи малкият отпред прилича доста на Мира. Но, от друга страна, са достатъчно малко на брой и сигурно това не е екипажът на кораба, защото в противен случай щяхме да доловим светлините от придвижването им. Не би могло да остане незабелязано, нали Блар?
— Така е, сир. Но все пак до този момент бяхме достатъчно заети с други неща, за да обръщаме внимание и на това.
Мак Кугън махна ядно с ръка.
— Ами, все пак щяхме да забележим нещо, ако това са те.
— Мислиш ли, че се налага да свалим насила маската на някой от тях? — предложи Блар.
