мисли. Движеха се бавно, сякаш не знаеха точно къде се намират — като хора, сновящи из руините на бомбардиран град, които се промъкват през развалините и се опитват да различат познатите стари силуети…
Усещаше метален вкус в устата си. Лакетът го болеше — сигурно го беше фраснал някъде при завоя.
Нищо чудно, че си измисляме правила — помисли си той. — Според Капитанката е странно, но не и според нас. Просто си знаем какво ще представляваме, ако нямаме правила…
До комуникационния екран святкаше лампичка. Някой искаше да разговаря с него. Щракна копчето.
На екрана се появи лицето на Капитанката.
— А, Джони! Страхотна техника!
— Да. Но аз трябваше да…
— Разбира се. Виждам, че си довел и приятели.
— Нали каза, че имате нужда от храна.
— Даже още по-голяма. Последната атака беше ужасна.
— Вие изобщо ли не стреляте?
— Не. Предадохме се — напомням ти го. Освен това не трябва да спираме. Поне някои от нас ще стигнат до границата.
— Граница ли? — учуди се Джони. — Мислех си, че отивате на някаква планета…
— Първо трябва да прекосим границата. Отвъд границата вече нищо не ни застрашава. Дори и ти можеш да дойдеш с нас. Ако се бием, всички ще измрем. Ако бягаме, някои от нас ще оживеят.
— Май хората не могат да мислят по този начин — заключи Джони. Погледна през илюминатора. Танкерите се приближаваха.
— Вие сте бозайници. Бързи. Топлокръвни. Ние сме амфибии. Студенокръвни. Бавни. Логични. Някои от нас ще преминат отвъд. Ние се плодим бързо. За нас всичко това има смисъл. За мене има.
Образът на Капитанката се измести в ъгъла на екрана. В другите три се появиха Клатето, Бигмак и Йонеса.
— Страхотна стрелба — похвали го Бигмак. — Като отида войник…
— На екрана ми има жаба — оплака се Клатето.
— Това е… Тя е техният капитан — обясни Джони.
— Жена началник? — удиви се Йонеса.
— Нищо чудно, че извънземните все губят — заключи Клатето. — Да бяхте видели колата на майка ми…
— Хммм, такова… Тя май ви чува. Стига сексизъм! — скара им се Джони.
Капитанката се усмихна.
— Приканвам другарите ти да разтоварят така очаквания си товар.
Най-накрая разбраха как ставаше. Цялата средна част на танкера се отделяше. Малки скрийуийски корабчета — седалка, моторче и похлупак за пилота — изтикаха товара в търбусите на по-големите кораби. Без тази си част танкерите представляваха само кабина, мотор и голяма празна мрежа от греди.
Джони гледаше как резервоарът на Йонесовия кораб леко се изнизва през люка на капитанския кораб.
— Ъ-ъ, такова… ако… ако като ги изсипвате от пакетите, такова, намерите, такова, ако в купичката ви падне нещо пластмасово… — рече той. — Е… това е просто шегичка. Не е нарочно.
— Благодаря.
— Ако запазите капаците на кутиите, може да спечелите и „Форд сиера“ — обади се Йонеса. Гласът му леко трепереше — опитваше се да говори като някой, който всеки ден си приказва с извънземни. — И ще публикуват снимката ви в „Домашен журнал“.
— Би ни било много от полза. Някои от коридорите в този кораб са ужасно дълги.
— Я стига тъпотии! — сряза ги Бигмак. — На него… на нея никога няма да й дадат голямата награда!
— Така ли? Значи, ще трябва да се задоволим с шестте хиляди комплекта тенджери — рече Капитанката.
— Как ще се върнем? — попита Клатето.
— Как дойдохте тук?
Клатето се намръщи.
— Как наистина дойдохме тук? Преди минутка бях… бях… и сега — ето ме тук. Ето ни всичките тук.
— Като стана въпрос за това, откъде се взеха тия хамбургери и млякото? — попита Бигмак.
— Всичко е наред — успокои ги Йонеса. — Нали вече ви казах! Ние всъщност не сме тук. Ние сме просто проекции на неговата тревога. Четох го в някаква книга.
— Страхотно успокоение — рече Клатето. — Струва си да го знае човек, когато се намира в открития космос, на милиарди километри от дома. Та… как ще се връщаме?
— Де да знам — вдигна рамене Джони. — Аз, общо взето, го правя чрез умиране.
— Няма ли някакъв друг начин? — обади се Йонеса след дълга, замислена пауза.
— За мене май не. Това тук е игровото пространство. И за да се измъкнеш от него, трябва да умреш — обясни Джони. — Но вие сигурно можете просто да се върнете обратно с корабите. Не съм съвсем сигурен, че с вас може да се случи нещо лошо. Вие не играете… наум, искам да кажа.
— Ами… — подхвана Клатето.
— Но на ваше място бих тръгнал веднага — посъветва ги Джони. — Преди да са се домъкнали и още играчи.
— Бихме останали да ти помагаме — рече Клатето, — но тези машини нямат оръжия, нали разбираш.
Като че ли беше разтревожен.
— Да бе. Колко тъпо, че не се сетих — любезно рече Джони.
— Йонеса може да е прав и ти просто да си ни въобразяваш — каза Клатето, — но дори и на въображаемите хора не им се умира, предполагам.
— Прав си.
— Ще идваш ли утре на училище?
— Може и да дойда.
— Добре. Ами… чао тогава.
— Аре.
— Дръж се, а, Джони? — тревожно се обади Йонеса.
— Ще се опитам.
— Да, сбъркай ги тия извънземни! — викна Бигмак и танкерите завиха обратно.
Джони все още ги чуваше как си говорят, докато се отдалечават.
— Обърка се, Бигмак. Джони е от извънземните!
— Кво? Значи, те са на наша страна?
— Не, те са си на тяхна страна. И Джони — и той е на тяхна страна.
— Ами ние на чия страна сме тогава?
— На негова.
— О-о. Схванах. Ъ-ъ… Йонес?
— Кво?
— Кой тогава е на наша страна?
— Ами той, предполагам.
— Че има ли тогава някой на другата страна?
Корабите се превърнаха в точки на екрана на радара, а после изчезнаха зад ръба му.
Накъде — Джони и представа си нямаше.
Сигурно съм поискал да бъдат тук или пък съм ги сънувал, знам ли. Но не трябва да го правя пак. Може би те всъщност не са тук, но не искам да гледам как приятелите ми умират. Не искам да гледам как никой умира.
Поне аз съм си на моя страна.
