Довлече се някак си до коридора, взе телефона и го отнесе в стаята си. Тъкмо измъкна антената и телефонът иззвъня.
— Ъ-ъммм… Ало. Блекбъри — две-три-девет-девет-осем-нула — койсеобаждамоля?
— Ти ли си, бе? Аз съм.
— О, здрасти, Клати.
— Да не си нещо болен?
— Грип. Клати, виж кво…
— Чел ли си днешните вестници?
— Не. Мама и татко си ги занесоха на работата. Клати…
— Във вестника пишеше за „Гоби софтуер“. Чакай така… Ето какво пише: „Никакви срещи от двадесет и първия вид“. Това е заглавието.
Джони се поколеба.
— И какво пише по-нататък? — попита той много предпазливо.
— Какво значи „сезиран“?
— Ми… като „осведомен“ — обясни Джони.
— Та тук пише, че били сезирани за потоп от оплаквания, залял „Гоби софтуер“ и магазините за компютърни игри, по повод „Само ти можеш да спасиш човечеството“. Щото те нали писаха, че щели да дават по пет лири, ако застреляш всичките извънземни… Хората си купуват играта — и вътре няма никакви извънземни! И „Гоби софтуер“ са се вкарали в голяма беля — заради Търговския закон. И постоянно използват думата „хакер“ — довърши Клатето с презрителния тон на човек, който знае какво точно е хакер и е наясно, че повечето журналисти не знаят. — Цитират и Ал Рампа, президента на „Гоби“. Той разправя, че събират всички копия на играта и ако им изпратиш оригиналните дискети, ще ти пратят образец от новата си игра „Додж Сити 1888“. Във „ФААззззАААП!“ я бяха оценили с четири звезди!
Събират игрите…
— Да, ама ти нямаш оригиналните дискети — обади се Джони. — Едва ли въобще ти се намира такова нещо като оригинална дискета.
— Не, обаче познавам един, дето брат му си я купи — радостно се захили Клатето. — Значи, проблемът бил в играта! И в крайна сметка ти не си се смахнал.
— Никога не съм разправял, че съм се смахнал!
— Да, ама… такова де, знаеш как е. — Клатето като че ли се сконфузи.
— Клати?
— Кажи.
— Познаваш ли го онова момиче, дето го видяхме при Пейтъл?
— О, тя ли? И кво тя?
— Знаеш ли коя е?
— Май беше нечия сестра.
— Чия?
— Ходи в някакво специално училище за безнадеждно умни. Казва се Кайли или Кристъл, някакво такова измислено име беше. За какво ти е?
— Ами нищо. Просто щото се опъна на Пейтъл за играта, сигурно… Та кой е брат й?
— Ами един, как се казваше… Уф… Ох, да бе, Цамбура. Приятелче на Бигмак. Сигурен ли си, че си добре?
— Да. Добре съм. Доскив.
— Доскив. Утре ще идваш ли?
— Май да.
— Аре.
— Аре.
Бигмак не вдигна телефона. Там, където живееше Бигмак, хората и писма не получаваха много често. Даже апашите ги беше страх да ходят там. Хората приказваха за квартал „Джошуа и Клемънт“ по същия начин, както сигурно едно време са говорели за Черната дупка в Калкута или за Светата инквизиция.
Кулата се издигаше самотна и черна на фона на небето като нечий последен зъб.
Наоколо нямаше кой знае какво: е, имаше една редичка магазинчета със заковани с дъски витрини, но си личеше къде е минал огънят. Имаше и една кръчма, построена от неонови светлини и червени тухли — казваше се „Веселият фермер“.
Кулата беше спечелила награда през 1965 година — тъкмо преди да започне лека-полека да се разпада. Тук вечно духаше вятър. Дори през най-спокойните дни хали надуваха ледени свирки из бетонните коридори. Това място беше нещо като резерват за ветрове. Ако квартал „Джошуа и Клемънт“ беше съществувал преди две-три хиляди години, сигурно тук щяха да прииждат хора от цялата страна, за да се принесат в жертва на бога на вятъра.
Бащата на Джони му викаше „Ротвайлерови хълмове“. Докато се качваше по стълбите (асансьорите бяха спрели да работят още през 1966-та), Джони ги чуваше как лаят. Като че ли всички в кулата ги беше страх — и то ги беше страх предимно един от друг.
Бигмак живееше на четиринадесетия етаж с брат си, приятелката на брат си и един питбул на име Клинт. За брата на Бигмак се знаеше — от що-годе достоверен източник, — че препродава видеоуредби по неофициален път.
Джони почука плахо — надяваше се, че е било достатъчно силно, за да го чуят хората, но и достатъчно тихо да не го чуе Клинт. Де тоя късмет. Иззад вратата изригна звукова стена.
След малко издрънча верига и вратата леко се открехна. Едно подозрително око надникна — горе-долу на височината, където трябва да се намира едно нормално око; метър по-надолу закипя някаква объркана дейност: Клинт се опитваше да провре и двете си очи заедно с всичките си зъби в същата тази тясна пролука.
— Кво?
— Бигмак тука ли е?
— Не знам.
Това Джони го знаеше. В апартамента имаше едва четири стаи. Семейството на Бигмак беше огромно и живееха из целия град и практически нито един негов член не знаеше къде се намира друг негов член, докато не са съвсем наясно кой ги пита за него.
— Аз съм Джони Максуел. Учим в един клас.
Клинт се опитваше да провре глава, широка петнадесет сантиметра, в дупка, широка пет сантиметра.
— А, да. — Джони усети, че го разглеждат внимателно. — Долу в кръчмата е. Чао.
— О, благодаря — отговори Джони с, както се надяваше, нормален глас.
Бигмак беше на тринадесет години. Но за собственика на „Веселият фермер“ разправяха, че сервирал на всеки, който не пристигал в кръчмата на тротинетка.
Пък и така и така на връщане трябваше да мине покрай кръчмата. Малко потръпна при мисълта, че ще трябва да влезе вътре. Лесно му беше на Бигмак. Откакто се е е родил, изглеждаше на седемнадесет. Обаче излезе, че Бигмак бил отвън — беше се облегнал на капака на една кола. С него бяха и две приятелчета. Докато Джони идваше към тях, те го зяпаха втренчено. Онзи, който нехайно си играеше с дръжката на вратата, се изправи и го загледа на кръв.
Джони се опита да докара малко по-наперена походка.
— Здрасти, Джони — поздрави го Бигмак, но май с половин уста.
Тук той е по-различен — помисли си Джони. — По-стар и по-корав.
Другите двама се поотпуснаха. Бигмак познаваше Джони. Това засега го правеше приемлив за тях.
— Не те виждам често насам — рече Бигмак. — Почнал си да пиеш или кво?
Джони усети, че ако заприказва за кока-кола, ще му се отрази много зле на реномето. Затова реши да пропусне въпроса покрай ушите си.
— Търся Цамбура. Клатето разправя, че си го познавал.
— За кво ти е притрябвал? — попита Бигмак.
