В училище до зида или долу, около супера, Бигмак изобщо нямаше и да го пита. Но тук правилата бяха други. Също както в училище — там Бигмак се опитваше да скрие колко е добър по математика, а тук — че е способен да води нормален разговор.
Обаче Джони намери начин да се справи.
— Всъщност, сестра му ми трябва — заяви той.
Едното от приятелчетата на Бигмак се изкиска.
Бигмак хвана Джони за лакета и го дръпна леко настрани.
— Защо си се довлякъл чак тука? Можеше да ме питаш и утре в училище…
— Много е… Много е важно.
— Ей, Бигмак! Идваш ли или как?
Бигмак погледна през рамо.
— Не мога — отвърна той. — Тука трябва да оправям едни работи.
Едното от хлапетата каза нещо на другото и двамата се разхилиха. После се вмъкнаха в колата. След малко и моторът забоботи, колата се чукна о тротоара и се стопи в нощта. Чу се как изсвириха гумите на завоя, когато колата влезе в насрещното движение.
Бигмак се отпусна. Изведнъж той изглеждаше далече не толкова корав, пък и малко по-дребен и много повече заприлича на дружелюбния не-чак-дотам-тъпчо, когото Джони познаваше открай време.
— Не искаше ли да отидеш с тях? — попита Джони.
— Голям си мухльо — рече Бигмак с доста дружелюбен тон.
— Клатето разправя, че сега вече не се казвало „мухльо“, ами „смотаняк“.
— Аз обикновено казвам „тъпанар“. Аре да ходим — подкани го Бигмак. — Щото сигурно след малко тука ще цъфнат едни много нещастни. Сами са си виновни, дето са си оставили тъкмо тука колата.
— Кво?!
— Смотаняк. Нищо не знаеш ти за живота.
— Това са просто игри — рече Джони. Говореше по-скоро на себе си. — Различни, но игри. Ей, Бигмак?
Някъде в далечината зави клаксон, после рязко млъкна.
Бигмак спря. Вятърът беше прилепил фланелката към тялото му, така че надписът „Терминатор“ се мъдреше върху гърди, прилични на скаричка за филийки.
— Кво? — обади се той.
— Виж сега… Замислял ли си се някога кое е истинско и кое не е?
— Ега ти тъпотията — отвърна Бигмак.
— Що бе?
— Истинското си е истинско. А другото не е.
— Ами… такова… сънищата?
— Тцъ. Те не са истински.
— Ама все трябва да са някакви! Иначе как така ще ги сънуваш, а? — отчаяно възрази Джони.
— Е, да, обаче не е същото като наистина истинското.
— Хората по телевизията истински ли са?
— Че как!
— Защо тогава ги смятаме за игра?
— Искаш да кажеш… по новините…?
— Да!
— Ама това е друго. Не може ония да се разкарват насам-натам и да правят квото си искат.
— Ама ние…
— Обаче космическите игри не са истински — откъдето и да го погледнеш — прекъсна го Бигмак. Продължаваше да се взира в тъмната улица.
Джони си поотдъхна.
— Ти истински ли си?
— Знам ли? Тъй както се гледам, май съм истински. Ама то всичкото това тъй и тъй си е боклук.
— Кое?
— Ами всичкото. Тъй че на кого му пука? Айде, аз ще си ходя.
Преминаха покрай място, което през 1965 година е било тревна площ, а пък сега беше квадратно парче опикана от кучетата земя — там струпваха старите колички за пазаруване.
— Цамбура си е малко луд — обади се Бигмак. — Пада си доста див. Малко нещо откачалка. Ама живее в много лъскава къща.
— Къде?
— На булевард „Тайн“ или „Кресънт“ или знам ли го как беше — отговори Бигмак.
Синя светлина обля за миг лицето му — в края на улицата се появи полицейска кола. Сирената й виеше в далечината.
Бигмак замръзна на място.
— Той иначе как се казва? — попита Джони.
— А? Ъ-ъ… Май беше Гари.
Бигмак се беше втренчил в края на улицата. Синята светлина все още присвяткваше там. Колата беше спряла на около километър от тях — отразяваше я рекламно табло.
— Само Гари ли? — пак попита Джони.
На светлината на уличните лампи се виждаше, че лицето на Бигмак е мокро. Джони разбра, че се потеше.
— Дън май — обади се Бигмак и нервно пристъпи от крак на крак.
Още една сирена отекна в нощта. По главната улица премина линейка — призрачна под мигащата червена лампа.
— Виж, Бигмак…
— Чупка!!!
Бигмак се врътна и хукна да бяга. Кубинките му изтрополиха по тротоара. Джони се загледа след него. Замисли се за всичко, което трябваше да му каже. Не беше глупав. Всички знаеха какво става с колите край Мрачната кула. Какво би могъл да каже сега?
И тялото му помисли: „Не трябва да казваш нищо. Трябва да направиш нещо.“ И сам-самичко се юрна да бяга подир приятеля му, отнасяйки и мозъка му със себе си.
Въпреки че стаята на Бигмак беше пълна с всякакви тежки гири и уреди за тренировка, които биха заинтересували полицията, стига да си направеше труда да разследва неотдавнашния обир в Спортния център, самият той не беше в кой знае каква форма. Бигмак си беше роден извън форма. Джони го настигна на завоя.
— Нали… ти казах… чупка! Нямаш… работа… тука! — изпухтя Бигмак, докато тичаха към далечните светофари на кръстовището.
— Блъснали са я, нали?
— Нозъра е добър шофьор!
— Така ли? Бързак, искаш да кажеш?
Долу покрай светофара се беше събрала тълпа. Докато тичаха, ги задмина друга линейка и рязко спря. Тълпата направи път. Джони мярна… Е, не че беше точно кола, но може би така би изглеждала една кола, ако се опита да изтика някоя бетонобъркачка от мястото й. Знаеше, че е било точно бетонобъркачка — защото една именно такава се беше покачила на тротоара и полегнала на една страна. Товарът й бързо се превръщаше в най-голямата тухла на земята.
В далечината се чуваше писък на пожарна, който все повече се приближаваше.
Джони сграбчи Бигмак за лакътя и го дръпна.
— Според мене, никак не ти се ще да се приближаваш — заяви му той.
Бигмак се изтръгна от хватката му тъкмо когато полицаите успяха да отворят с лост смачканата врата.
Бигмак се втренчи нататък.
После се обърна, притича до ниската бетонна ограда и повърна.
