— И те са се предали на тебе?!

— Да! — Ракета №3 рече „зън!“ и се прицели в кораба й. А сега №4…

— Ама ти си голям мухльо!

Зън!

— Май че сега се казвало „смотаняк“. Ама както и да е, аз съм нещо повече от смотаняк.

Зън!

— И що така?

— Щото съм смотаняк с пет прицелени в тебе ракети.

— Каза, че няма да стреляш!

— Аз и не съм стрелял още.

— Каза, че това били мирни преговори!

— Това ти го каза. Ама както и да е, мирни преговори са, наистина. Само че аз малко… викам, та да ме чуеш.

Ако се съсредоточеше, май можеше да долови и музиката, която си беше пуснала.

— Ти наистина ли си прицелил ракетите в мене?

— Да.

— Направо съм шашната, че си се сетил.

— И аз така. Виж, аз не искам да стрелям по никого. Обаче имам нужда от помощ. Флотилията е обърнала назад. И стреляха по мене!

— Че на тях това им е работата. Те стрелят по нас, ние — по тях. Защо бяха спрели да стрелят? Хич не беше интересно!

— Бяха се предали.

— Не могат да се предадат. Това е игра!

— Е, те пък взеха, че се предадоха. Понякога играта се променя. Не зная, Кърсти!

— Ей, чуй какво, аз това име го мразя!

— Ама нали трябва да ти викам някак — оправда се Джони. — Ти как си викаш?

— Ако кажеш на някого, ще те убия…

— Ти май и без това имаше такова намерение.

— Нямам предвид просто да те убия. Искам да кажа, наистина ще те утрепя!

— Добре де, добре. Какво е името ти в играта?

— Сигърни.3 Ти се смееш!

— Не, не! Изобщо не се смея! Кихнах! Честно! Не, не, това е… много хубаво име. Много е… подходящо.

— Това и без туй е само сън. Аз го сънувам. И ти го сънуваш.

— Е, и какво? Това не омаловажава нещата.

Последва ново мълчание — чуваше се само пращенето на музиката, а след това:

— А-ха-ха! Докато ти си приказваше, мистър Умнико, аз пък прицелих моите ракети в тебе!

Джони сви рамене, макар че нямаше начин тя да види това.

— Голяма работа. И без това си мислех, че ще го направиш. И сега какво ще стане — ще се убием взаимно и после пак ще трябва да минаваме през всичкото това. Тъпо е. Не ти ли се ще да разбереш какво става по-нататък?

Пак онази, скърцащата музика.

— Чувам скърцаща музика — обади се Джони.

— Това е уокменът ми.

— Хитро. Де да се бях сетил и аз. Опитах се да сънувам фотоапарата си, ама от снимките нищо не излезе.

Нова скърцаща пауза.

После тя се обади като че ли след дълбок размисъл:

— Виж какво, няма как да се намираме в един и същи сън. Това е невъзможно.

— Можем и да разберем как става. Ти къде живееш?

Този път паузата беше доста дълга. Скрийуийската флотилия се появи на екрана на радара.

— По-добре да се поместим — обади се Джони. — Започнали са да стрелят. Нещо се е случило с Капитанката. Тъкмо тя искаше мир преди всичко. Виж, знам, че живееш на булевард „Тайн“ или на „Кресънт“, или там някъде…

— И как така излязохме почти съседи?

— Де да знам. Кофти късмет, предполагам. Виж какво, още малко и ще са наблизо…

— Няма проблеми. Ще стреляме по тях.

— Ще ни убият! Пък и…

— И? Умирането е страшно лесна работа.

— Знам. Живеенето — то е проблемът — рече Джони; и наистина го мислеше. — Не ми изглежда да си от ония, дето я карат по допирателната.

В далечината чуваше уокмена й.

— Та какво си си наумил?

Джони се поколеба. Не беше го измислил още. Новият Капитан като че ли не беше настроен за преговори.

— Знам ли… Просто не искам скрийуийците да бъдат убивани.

— Защо пък не?

„Защото когато умират, умират наистина.“

— Просто не искам, става ли?

Няколко изтребителя се бяха откъснали от флотилията и се носеха право насам.

— Ще се опитам да поговоря с тях още веднъж — реши той накрая. — Все някой ще се вслуша.

— Ама че тъпа идея!

— Не ме бива много по другите.

Джони обърна кораба си и натисна копчето „давай“. Няколко снаряда изфучаха покрай него и причиниха сума ти вреди на празното пространство.

А после той се втурна към флотилията с пълна газ.

По интеркома засвири музика.

— Идиот! Маневрирай бе, глупчо! Нищо чудно, че толкова често те улучват!

Той бясно разклати джойстика. Нещо се закачи за крилете на звездолета и избухна зад него.

— Айдеее… и изтребителите те погнаха! Уф! И себе си даже не можеш да опазиш!

Джони не откъсваше очи от флотилията — тя подскочи в небето, щом той зави рязко при опита си да избегне един снаряд.

— Можеше поне да се опиташ да ми помогнеш! — кресна той.

Бум! — разнесе се зад него.

— Че аз това правя.

— Стреляш по тях?!

— Ей, човек не може да ти угоди!

Капитанката отново се помъчи да отвори вратата. Вратата си беше все така заключена. А тя беше почти сигурна, че отвън в коридора я пази и стража. Скрийуийците бяха склонни да се подчиняват на заповеди, дори и тези заповеди да не им харесват. А Главният артилерийски офицер беше много необикновена личност.

Така става то — помисли си горчиво тя, — когато един мъж се издигне толкова високо. На тях и тяхното мислене не може да се разчита.

Отледа се из каютата. Никак не й се искаше да е вътре. Искаше й се да бъде вън. Само че беше вътре. И имаше нужда от нова идея.

Човеците като че ли ги биваше повече по идеите. Винаги й се беше струвало, че те се намират на ръба на пълната лудост, но това сякаш беше плюс за тях. Сигурно вътре в главите им беше много интересно — но не би й се искало да живее там за постоянно.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату