— И те са се предали на тебе?!
— Да! — Ракета №3 рече „зън!“ и се прицели в кораба й. А сега №4…
— Ама ти си голям мухльо!
Зън!
— Май че сега се казвало „смотаняк“. Ама както и да е, аз съм нещо повече от смотаняк.
Зън!
— И що така?
— Щото съм смотаняк с пет прицелени в тебе ракети.
— Каза, че няма да стреляш!
— Аз и не съм стрелял още.
— Каза, че това били мирни преговори!
— Това ти го каза. Ама както и да е, мирни преговори са, наистина. Само че аз малко… викам, та да ме чуеш.
Ако се съсредоточеше, май можеше да долови и музиката, която си беше пуснала.
— Ти наистина ли си прицелил ракетите в мене?
— Да.
— Направо съм шашната, че си се сетил.
— И аз така. Виж, аз не искам да стрелям по никого. Обаче имам нужда от помощ. Флотилията е обърнала назад. И стреляха по мене!
— Че на тях това им е работата. Те стрелят по нас, ние — по тях. Защо бяха спрели да стрелят? Хич не беше интересно!
— Бяха се предали.
— Не могат да се предадат. Това е игра!
— Е, те пък взеха, че се предадоха. Понякога играта се променя. Не зная, Кърсти!
— Ей, чуй какво, аз това име го мразя!
— Ама нали трябва да ти викам някак — оправда се Джони. — Ти как си викаш?
— Ако кажеш на някого, ще те убия…
— Ти май и без това имаше такова намерение.
— Нямам предвид просто да те убия. Искам да кажа, наистина ще те утрепя!
— Добре де, добре. Какво е името ти в играта?
— Сигърни.3 Ти се смееш!
— Не, не! Изобщо не се смея! Кихнах! Честно! Не, не, това е… много хубаво име. Много е… подходящо.
— Това и без туй е само сън. Аз го сънувам. И ти го сънуваш.
— Е, и какво? Това не омаловажава нещата.
Последва ново мълчание — чуваше се само пращенето на музиката, а след това:
— А-ха-ха! Докато ти си приказваше, мистър Умнико, аз пък прицелих моите ракети в тебе!
Джони сви рамене, макар че нямаше начин тя да види това.
— Голяма работа. И без това си мислех, че ще го направиш. И сега какво ще стане — ще се убием взаимно и после пак ще трябва да минаваме през всичкото това. Тъпо е. Не ти ли се ще да разбереш какво става по-нататък?
Пак онази, скърцащата музика.
— Чувам скърцаща музика — обади се Джони.
— Това е уокменът ми.
— Хитро. Де да се бях сетил и аз. Опитах се да сънувам фотоапарата си, ама от снимките нищо не излезе.
Нова скърцаща пауза.
После тя се обади като че ли след дълбок размисъл:
— Виж какво, няма как да се намираме в един и същи сън. Това е невъзможно.
— Можем и да разберем как става. Ти къде живееш?
Този път паузата беше доста дълга. Скрийуийската флотилия се появи на екрана на радара.
— По-добре да се поместим — обади се Джони. — Започнали са да стрелят. Нещо се е случило с Капитанката. Тъкмо тя искаше мир преди всичко. Виж, знам, че живееш на булевард „Тайн“ или на „Кресънт“, или там някъде…
— И как така излязохме почти съседи?
— Де да знам. Кофти късмет, предполагам. Виж какво, още малко и ще са наблизо…
— Няма проблеми. Ще стреляме по тях.
— Ще ни убият! Пък и…
— И? Умирането е страшно лесна работа.
— Знам. Живеенето — то е проблемът — рече Джони; и наистина го мислеше. — Не ми изглежда да си от ония, дето я карат по допирателната.
В далечината чуваше уокмена й.
— Та какво си си наумил?
Джони се поколеба. Не беше го измислил още. Новият Капитан като че ли не беше настроен за преговори.
— Знам ли… Просто не искам скрийуийците да бъдат убивани.
— Защо пък не?
„Защото когато умират, умират наистина.“
— Просто не искам, става ли?
Няколко изтребителя се бяха откъснали от флотилията и се носеха право насам.
— Ще се опитам да поговоря с тях още веднъж — реши той накрая. — Все някой ще се вслуша.
— Ама че тъпа идея!
— Не ме бива много по другите.
Джони обърна кораба си и натисна копчето „давай“. Няколко снаряда изфучаха покрай него и причиниха сума ти вреди на празното пространство.
А после той се втурна към флотилията с пълна газ.
По интеркома засвири музика.
— Идиот! Маневрирай бе, глупчо! Нищо чудно, че толкова често те улучват!
Той бясно разклати джойстика. Нещо се закачи за крилете на звездолета и избухна зад него.
— Айдеее… и изтребителите те погнаха! Уф! И себе си даже не можеш да опазиш!
Джони не откъсваше очи от флотилията — тя подскочи в небето, щом той зави рязко при опита си да избегне един снаряд.
— Можеше поне да се опиташ да ми помогнеш! — кресна той.
Бум! — разнесе се зад него.
— Че аз това правя.
— Стреляш по тях?!
— Ей, човек не може да ти угоди!
Капитанката отново се помъчи да отвори вратата. Вратата си беше все така заключена. А тя беше почти сигурна, че отвън в коридора я пази и стража. Скрийуийците бяха склонни да се подчиняват на заповеди, дори и тези заповеди да не им харесват. А Главният артилерийски офицер беше много необикновена личност.
Така става то — помисли си горчиво тя, — когато един мъж се издигне толкова високо. На тях и тяхното мислене не може да се разчита.
Отледа се из каютата. Никак не й се искаше да е вътре. Искаше й се да бъде вън. Само че беше вътре. И имаше нужда от нова идея.
Човеците като че ли ги биваше повече по идеите. Винаги й се беше струвало, че те се намират на ръба на пълната лудост, но това сякаш беше плюс за тях. Сигурно вътре в главите им беше много интересно — но не би й се искало да живее там за постоянно.
