— Ъ-ъ… Ние, това ще рече, всички ние… — подхвана дребничката скрийуийка и метна умолителен поглед към Главния артилерийски офицер, — всички смятаме, че трябва да променим тактиката и да…
— …се бием? — довърши Капитанката. — Бой последен, а?
— Ъ-ъ… Да. Точно така.
— И значи, всички вие смятате така, а?
Офицерите закимаха един по един.
— Ъ-ъ… Ще извинявате, гос’жа — смънка Навигаторката.
— Другите са се били докрай — рече Капитанката. — Онези… Космическите нашественици. И останалите. Всички сме виждали останките от корабите им. Да нападат — те само това са си знаели. Те са се били, били са се докрай, до последно — и са измрели.
— И ние, ъ-ъ… измираме — намеси се Навигаторката.
— Знам. И съжалявам за това — отвърна Капитанката. — Но мнозина са още живи. И с всяка минута ние все повече се отдалечаваме от опасността. Толкова сме близо до Границата. Ако спрем, знаете какво ни чака. Пространството на играта ще се премести. Границата ще се отдръпне. Човеците ще ни намерят. И после ще…
— …умрат — довърши Главният артилерийски офицер. — А ние ще победим. Онези, другите, са били глупави. Но ние не сме. Можем да победим. Майката ще им разгоним на човеците!
— Да бе, да — каза Капитанката. — И майката, и бабата, и прабабата… Битките раждат само битки!
— Чуйте, това ви го казва вашият командир! — тросна се презрително Главният артилерийски офицер. — Командирът на цялата флотилия! Колко жалко! Пъзла!
— Когато се приберем у дома… — започна Капитанката.
— У дома ли?! Тук е нашият дом! Друг нямаме! Всичките тези приказки за Границата и за някаква си наша, собствена планета… Някой от нас да я е виждал тази планета? Не! Това са просто легенди! Въображение! Чисто и просто мечта! Самозалъгваме се. Измисляме си разни истории. Избраният… Героят с хилядата допълнителни живота! Бабини деветини! Ние живеем и се плодим, и умираме на корабите. Това е съдбата ни! Нямаме друг избор!
8. МИРНИ ПРЕГОВОРИ И ПРЕРЕКАНИЯ
Джони се събуди в космическия кораб.
Обикновено летеше зад флотилията, но този път тя го обкръжаваше. Цялото пространство около него гъмжеше от скрийуийски кораби.
Летяха обратно.
На екрана веднага се появи някой. Ако не бяха малко по-различните плочки и лекият оранжев оттенък на люспите, можеше да мине и за Капитанката.
— Човешки кораб! Човешки кораб!
— Ти кой си?
— Аз съм новият Капитан. Чуй моите нареждания…
— Какво стана със старата Капитанка?
— Арестувана е. Чуй моите нареждания…
— Арестувана ли? Защо?! Какво е направила?
— Нищо не е направила. Слушай. Имаш шестдесет секунди да се изтеглиш извън обсега на нашите оръдия. Даваме ти ги в знак на почит. После ще бъдеш обстрелван с изключителна сила.
— Ама чакай…
— Започвам да броя.
— Ама…
— Край на връзката. Умри, човешка гнъс!
Екранът угасна.
Джони се втренчи в него.
Тази физиономия никак не му изглеждаше дружелюбна. Гласът му звучеше така, сякаш се е учил да говори на човешки по книга — също като истинската Капитанка. Но в неговия случай е била някоя много гадна книга. Освен това звучеше като гласа на някой, който би броил до шестдесет по следния начин: „Едно, две, три, четири, пет, седем, осемнайсет, трийсет и пет, четирийсет и девет, петдесет и осем, петдесет и девет, шейсет, готов-неготов, огън, бий!“.
Корабът му подскочи напред и той се удари в облегалката. Това му беше хубавото на игровото пространство — можеше да правиш такива лупинги и маневри, които в реалното пространство биха превърнали човешкото тяло в тъничък розов слой, застлал кабината…
Флотилията се плъзна покрай него и се превърна в стълпотворение от точки далеч назад. Един-два лазерни лъча изпращяха, ала минаха доста встрани: като че ли се опитваха по-скоро да го уплашат, отколкото да го убият.
Скрийуийците се връщаха обратно. И навлизаха все по-дълбоко в игровото пространство. Защо? Скоро щяха да се появят и по екраните! Все ще са останали някакви играчи, които дебнат. Все някое хлапе ще си включи компютъра — и що да види? Извънземен до извънземния — и всичките се носят право към него! Дори и сега не бяха в безопасност. Да! Винаги има някой, който дебне…
А пред него блуждаеше зелена точка. Позна я по полета — летеше също като куче, което се промъква покрай пасище, пълно с овце.
Приближи се.
Сега си спомняше. В игровото пространство освен всичко друго и мислиш по-добре. В игровото пространство някак си като че ли беше повече той. „Кристъл или Кайли, такова някакво измислено име“ — беше казал Клатето. А Бигмак рече, че фамилията й е Дън…
Врътна копчето за свръзка.
— Кристъл? — пробва той. — Кайли? Катрин? Както те викат там?
Отначало се чуваше само фученето на звездите, а после:
— Кърсти по-точно.
— Не стреляй! — побърза да каже Джони.
— Ти кой си?
— Първо — не стреляй. Обещаваш ли? Адски мразя да умирам. Като умирам, мисля много трудно.
Другият кораб вече не беше точка. Ако възнамеряваше да стреля, той си беше жив умрял — ако един умрял може да бъде жив.
— Добре — бавно каза тя. — Без стрелба. Мирни преговори. А сега ми кажи кой си.
— Играч като тебе — рече Джони.
— Не, не си. Никой от другите играчи не разговаря с мене. Пък и без това си на тяхна страна. Наблюдавах те.
— Не… не съм точно на тяхна страна — смънка Джони.
— Е, на моя обаче не си — сопна се Кърсти. — Никой не е на моя страна!
— И на тебе ли опитаха да се предадат? Чух те, като каза на Пейтъл, че ти били изпратили съобщение.
Последва ново мълчание, изпълнено с шепота на вселената, а след това гласът се обади предпазливо:
— Ти да не си оня, дебелият, дето направо трябва да си слага сутиен, а?
— Не. Виж… — Джони припряно зачука по таблото.
— Тогава — онзи, черният, който прилича на счетоводител?
— Не. Виж…
— О, не… нали не си онзи, кльощавият, с големите кубинки и войнишката подстрижка…?!
— Не, аз съм оня, дето само се мотае наоколо, но не се набива много-много на очи — отчаяно обясни Джони.
— Кой? Аз друг не забелязах.
— Е, тъкмо това бях аз.
