Какво ли е да мислиш като човек? Сигурно първо трябва да откачиш и след това да изскочиш от другата страна…
— Чуйте ме! Чуйте ме! Ако продължавате така, всичките ще ви избият! Връщате се обратно в игровото пространство! Хора като мене ще ви намерят! И ще ви избият до крак! Истина ви казвам!
И той умря.
Беше 6:3. Лежеше на леглото си с дрехите — ала пак му беше студено.
Парчета и късове от… предишния негов живот се носеха из главата му.
Сигърни!
Е, Йонеса би казал, че това обяснява всичко. А сега му се струваше, че цяла нощ е гледал как пред очите му убиват скрийуийци.
Беше гадно да се биеш с хората, като са по един, по двама. Но това бяха само разни смахнати или пък самотници, или такива, на които им е писнало да се мотаят навън. Клатето беше казал, че от играта са разпродадени хиляди копия. Дори и повечето хора да са ги върнали, все някой щеше да се опита да играе. И щом веднъж скрийуийците се появяха отново, новината щеше да плъзне…
А после, един ден, дълго след като вече отдавна никой не играе на тази игра, сред мъртвата пустош на игровото пространство щяха да се носят ли, носят развалините на техните кораби…
Е, той не можа да възпре това. Кърс… Сигърни беше права. Извънземните затова и служеха.
На всичкото отгоре беше вторник. Повечето часове днес бяха по математика. И след това — английски. По-добре по обяд да вземе и да драсне едно стихотворение. Общо взето, стихотворенията винаги минаваха.
Измъкна якето си изпод навеса, изчисти го, доколкото можа, и го провеси над печката. После преслуша хладилника.
Пак баща му беше пазарувал. Винаги се познаваше. Когато пазаруваше баща му, хладилникът се пълнеше с разни скъпи неща в буркани и странни чуждоземски зеленчуци. Този път беше кисело мляко „Виндалу“ и още — кервиз. Никой вкъщи не обичаше кервиз. Вечно изгниваше. А баща му никога не купуваше хляб и картофи. Той като че ли си мислеше, че тези работи просто си никнат в кухните като гъби (макар че гъби винаги купуваше, ако са от онези, специалните, скъпите изсушени гъби, дето приличаха на натрошена дървесна кора и ги беряха мъдри стари французи). Имаше и картонена кутия с мляко — разклати я и чу, че вътре нещо се плиска.
Джони изнамери една чаша в ужасната гадна пещера на миялната машина и я изплакна на чешмата. Черното кафе поне си беше нещо сигурно.
Всъщност времето, което прекарваше сутрин самичък, много му харесваше. Още беше твърде рано, за да е започнало всичко да върви накриво.
По телевизията продължаваха да дават война. Вече започваше да му лази по нервите. И да го тревожи. Наистина — тази война вече трябваше да е писнала на всички.
Бигмак беше дошъл на училище. Беше преспал у Йонеса. Мисис Йонес му беше изпрала дрехите — дори и онази фланелка с надписа „Блекбърийски скинове“ на гърба. Беше много по-чиста от всякога.
Усещаше, че Клатето и Йонеса го гледат с интерес. Както и още един-двама.
По-късно, в разгара на кроса — „крос“ означаваше, че всички ученици от училището трябва да прекосят целия двор и да се скатаят някъде, — Йонеса се обади:
— Бигмак разправя, че ти си го измъкнал от катастрофата. Вярно ли е?
— Кво? Че той дори не… — Джони млъкна.
Беше невероятно. Никога досега не беше мислил толкова трескаво. Сети се за стаята на Бигмак — с плакатите „Оръжията на света“ по стените и с пластмасовите модели на пушки, и с гирите, дето не можеше да ги вдигне. Бяха изхвърлили Бигмак от училищния клуб за ролеви игри, защото много се вживявал. Бигмак, който през цялото време, с всички сили се мъчеше да се прави на голям тъпчо; Бигмак, който решаваше задачите по математика само като им хвърли един поглед. Бигмак, който си играеше на… ами, на големия корав мъжага Бигмак.
Джони се озърна. Бигмак го гледаше. Беше направо невероятно — като се има предвид, че предците на Бигмак са били един вид маймуни — колко много приличаше изражението му на онова, което беше видял за първи път на лицето на Капитанката — чиито предци бяха един вид алигатори. И ето какво казваше то: „Помогни ми“.
— А бе, да ти кажа, не си спомням — махна той с ръка.
— Обаче майка ми се обадила в болницата и й казали, че момчетата били само две и били…
— Тъмно беше — прекъсна го Джони.
— Да, ама ако ти наистина…
— Най-добре ще е всеки да си трае, разбра ли ме? — скастри го Джони и кимна многозначително на Бигмак.
— Но тя каза, че си действал точно както трябва — рече Йонеса. — Освен това каза, че не се грижели добре за тебе.
— Йонес!
— Каза, че трябвало да идваш от време на време вкъщи да вечеряш…
— Благодаря — рече Джони. — Но тези дни си имам доста работа и…
— Каква точно работа? — заинтересува се Йонеса.
Джони взе да бърника из джоба си.
— Това на какво ти прилича? — попита той.
Йонеса го пое със сериозен вид.
— Снимка — каза той. — Прилича на телевизионен екран с точки по него.
— Да, нали? — въздъхна Джони.
Взе я и я набута надълбоко в джоба си.
— Йонес?
— Кво?
— Ако някой… нали разбираш… ако някой нещо започне да превърта…
— Иска да каже, да откача — обади се отзад Клатето.
— Не бе, просто да се пренапряга — обясни Джони. — Искам да кажа… той самият би ли се досетил? Ще усети ли какво става с него?
— Е, всеки си мисли, че е малко нещо луд — вдигна рамене Йонеса. — То си е и редно, щом си нормален.
— О, според мене, аз изобщо не съм луд — възрази Джони.
— Така ли?
— Ами…
— А-ха-ха! — разсмя се Клатето.
— Искам да кажа… Точно сега целият свят ми се вижда, като че ли се е смахнал нещо. Гледаш телевизия, нали? И как така — излиза, че добрите са тези, дето пускат хитри бомби право в комина на някакви си хорица? И ги трепят само защото ги управлявала някаква си откачалка?
— Ами тогава не трябва да се оставят на откачалката да ги управлява — намеси се Бигмак. Джони го погледна. Бигмак като че се сдуха малко. — Те са си виновни, дето го търпят! Поне брат ми така разправя — смънка той.
— Така ли? — обади се Джони.
Бигмак сви рамене.
— О, ами че да, точно така — включи се и Клатето. — И как ще стане тая работа? То от един прост министър-председател докато се отървеш… а министър-председателите поне не изкарват хората навън да стрелят по тях. Поне вече не го правят.
— Брат ми е тъпак — каза Бигмак. Каза го толкова тихичко под носа си, че Джони се зачуди дали някой друг го е чул.
— По телевизията един разправяше, че бомбардировчиците били толкова добри, защото са отраснали,
