играейки на компютърни игри — рече Клатето.
— Разбрахте ли? — въодушеви се Джони. — И аз тъкмо това разправях. Игрите приличат на истински. А истинските неща — на игри. И… и… и… в главата ми всичко това някак си се смесва.
— А — кимна разбиращо Йонеса. — Това не е лудост. Това е шаманизъм. Четох една книга…
— Какво е шаманизъм?
— Шаманите са били такива хора, които отчасти са живеели в света на сънищата, а отчасти — в реалния свят — обясни Йонеса. — Например знахарите, друидите и разни такива. Едно време са били много важни клечки. Водели са хората.
— Да ги водят ли? — учуди се Джони. — И накъде са ги водели?
— Абе, не знам точно. Обаче майка ми разправя, че били изчадия на сатаната.
— Да, но тя, майка ти, това го разправя за абсолютно всичко — възрази Клатето.
— Вярно е — кимна сериозно Йонеса. — Това й е хобито на нея.
— Тя разправяше, че и ролевите игри били творения на сатаната — напомни Клатето.
— Прав си.
— Страшно умно от негова страна — замисли се Клатето. — Искам да кажа, седи си той долу в пъкъла и си чертае диаграми на битките или каквото ще да е там. На бас, че сигурно псува всеки път, когато вземе да става напечено…
Шаманизъм — помисли си Джони. — Да. Аз бих могъл да бъда шаман. Водач. Все е по-добре, отколкото да бъдеш откачалка.
Пак имаха математика. Що се отнася до Джони, той смяташе, че бъдещето щеше да е къде-къде по- прекрасно, ако в него нямаше у + х?. Имаше си достатъчно задачи за решаване и без да му ги пробутват с цели страници.
Опитваше се да си избие от главата идеята да звънне някому по телефона.
После пък имаха час на класния. Обикновено човек можеше да пренебрегне часа на класния — тези часове минаваха в приказки за всичко, което хрумнеше на този или онзи заедно с приказките за СПИН-а. Всъщност, денят приключваше с математиката. Часът на класния служеше само за да те държат далече от улицата още три четвърти час.
Можеше да се опита да звънне. Трябва ти просто телефонен указател и малко мозък…
Джони се зазяпа в тавана. Учителят приказваше нещо за войната. Тези дни все за това приказваха. Слушаше с половин ухо. Бомбардировките не харесваха на никого. Едно от момичетата замалко да се разплаче…
Ами ако тя наистина е била там?! Или… Ами ако тя му каже, че никога не е и чувала за него?!
Бигмак спореше. Нещо много необичайно за него.
А после някой каза:
— Вие да не би да си мислите, че е лесно?! Вие да не би да си мислите, че пилотите просто си седят там, все едно че… все едно че си играят на някаква игра? Да не би да си мислите, че им е весело?! Голяма веселба, а? Че им е весело не само защото все още са живи, ами и… ами и защото е голям купон, а?! Когато всеки ден стрелят по тях на живот и смърт? Когато всеки миг и тях могат да ги взривят? Да не си мислите, че те изобщо не се замислят за какво е всичкото това?! Да не би да си мислите, че на тях им харесва?! Само че ние винаги превръщаме всичко в нещо, което не е точно истинско. Обръщаме го на игра — а то въобще не е игра. Ние наистина трябва да открием най-после кое е истинско, а кое — не!!!
Всички се бяха вторачили в него.
— Както и да е, поне аз така мисля — завърши Джони.
9. НА ЗЕМЯТА НИКОЙ НЕ БИ ТЕ ЧУЛ, КОГАТО КАЗВАШ „Ъ-Ъ-Ъ…“
Щрак!
— Да?
— Ъ-ъ-ъ…
— Ало?
— Ъ-ъ-ъ… Може ли Сиг… Кърсти?
— Кой я търси?
— Неин приятел. Ъ-ъ-ъ… Тя май не ми знае името.
— Ти си й приятел, а тя не ти знае името?
— Моля ви!
— О… Чакай малко.
Джони се втренчи в стената. Най-накрая от отсреща се обади подозрителен глас:
— Да? Кой се обажда?
— Ти си Сигърни. Слушаш уокмен. Много добър пилот си — наистина. Ти…
— Ти си оня!
Джони въздъхна облекчено. Значи, това ставаше наистина!
Преглеждането на указателя беше доста по-трудно от пилотирането на звездолет. Кажи-речи по-трудно и от умиране.
— Не бях сигурен дали наистина съществуваш — каза той.
— Аз не бях сигурна дали ти съществуваш.
— Трябва да поговоря с тебе. Искам да кажа, на четири очи.
— Откъде да знам, че не си някой психопат?
— На психопат ли ти приличам, така, както ме слушаш?
— Да!
— Добре… Но… като не броим онова?
Последва кратко мълчание. След това тя каза неохотно:
— Добре де. Чакам те у нас.
— У вас?!
— По-безопасно е, отколкото на публично място, идиот такъв.
Не и за мене — помисли си Джони.
— Става — съгласи се той.
— Такова де… Може и да си от онези, шантавите…
— Клоун ли имаш предвид?
И после тя попита много предпазливо:
— Ти наистина ли си ти?
— Абе честно да си кажа, не съм сигурен. Ама да, аз съм.
— Тебе те убиха.
— Знам, знам. Нали си спомняш — и аз бях там.
— Не умирам много често в тази игра. Цяла вечност мина, докато изобщо ги намеря тия извънземни.
Уф! — каза си Джони.
— Колкото и опит да трупаш с умирането, не ставаш по-добър — додаде той с мрачен глас.
„Тайн Кресънт“ излезе една доста права улица с дървета по тротоарите. Къщите бяха големи, имаха двойни гаражи и фалшиви греди по тях, с които се мъчеха да избудалкат хората, че ги е строил Хенри VIII.
Отвори му майката на Кърсти. Усмивката й беше същата като на Капитанката — но Капитанката поне си имаше извинението, че крокодилите са й роднини. Джони усети, че май си е сложил неподходящи дрехи… или неподходяща физиономия.
Въведоха го в огромна стая. Беше предимно бяла. Едната стена беше покрита със скъпи библиотечни шкафове. А по-голямата част от пода беше покрита с прост чамов паркет — обаче излъскан и лакиран, за да си личи, че ако искаха да постелят килим, нищо не им струва да си го купят. До едно кресло в ъгъла беше подпряна арфа, а по пода бяха пръснати нотни листове.
Джони вдигна един. На него пишеше: „Кралски колеж, клас пети“.
