— Е?
Тя беше застанала зад гърба му. Листът се изплъзна от пръстите му.
— И не ми отговаряй с „ъ-ъ-ъ…“ — каза тя и седна. — Много често казваш „ъ-ъ-ъ…“. Съвсем в нищо ли не си сигурен?
— Ъ-ъ… Не. Здрасти…
— Сядай. Майка ми сложи чай. И освен това гледа да не ми пречи. Сигурно ще го забележиш. Всъщност, направо се чува как гледа да не ми пречи. Според нея, аз трябва да имам повече приятели.
Беше червенокоса и както се полага в такива случаи — кльощава. Като че някой я беше хванал за чорлавата конска опашка и я беше дръпнал яко нагоре.
— Играта… — смънка Джони.
— Да? И какво?
— Наистина се радвам, че и ти си вътре. Йонеса разправя, че аз съм си измислял всичко… заради Помирителния период. Разправя, че просто съм проектирал проблемите си.
— Аз нямам проблеми! — сопна му се Кърсти. — Всъщност, много добре се разбирам с хората! Сигурно съществува някаква съвсем проста психическа причина, а ти си твърде тъп, за да я схванеш.
— По телефона като че ли звучеше по-угрижено…
— Само че вече успях да помисля малко. Както и да е — не ми пука какво става с някакви си точки на екрана.
— Ти не видя ли Космическите нашественици? — попита Джони.
— Да, но те са били тъпи. Щом си тъп, това те чака. Чарлс Дарвин ги е разбирал тези работи. Аз съм от победителите. Онова, което искам да знам, е: ти какво търсеше в моя сън?!
— Чудя се дали е точно сън — отговори Джони. — Не съм сигурен какво е всъщност. Нито е само сън, нито е само истина. Нещо по средата. Абе знам ли… Може би вътре в главата ти става нещо. Може да си там, защото… Абе, де да знам защо, но все трябва да има някаква причина — завърши той неубедително.
— Ами ти тогава защо си вътре?
— Понеже искам да спася скрийуийците.
— А защо?
— Защото… Защото съм поел отговорност. Само че капитанът им… Де да знам, затворили са я май, нещо такова. На кораба избухнал някакъв метеж. Главният артилерийски офицер — само той ги е забъркал тия. Но ако аз… ако ние с тебе успеем да я измъкнем, тя сигурно ще успее да обърне флотата обратно. Мислех си, че ти би могла да измислиш някакъв начин да я измъкнем — смънка той. — Не ни е останало много игрово време…
— Тя, казваш? — попита Кърсти.
— Тя започна всичко това. Разчиташе на мене…
— Тя, казваш — повтори Кърсти.
Джони стана.
— Въобразявах си, че би могла да помогнеш — каза той уморено, — но на кого му пука какво се случва с някакви си точки, които дори не са истински… Така че аз просто ще…
— Все казваш „тя“, „нея“… — рече Кърсти. — Да не би да искаш да ми кажеш, че капитанът им е жена?
— Женска — кимна Джони. — Да, женска е.
— Обаче за Главния артилерийски офицер каза „той“.
— Точно така.
Кърсти се изправи.
— Много типично! Абсолютно типично за съвременното общество! Сигурно той не може да преглътне това, че една жена… е по-добра от него. С мене през цялото време е същото!
— Ъ-ъ… — започна Джони. Всъщност, не искаше да ъка. Искаше да каже: „Те всички скрийуийски офицери освен Главния артилерийски са женски.“ Но някаква част от съзнанието му беше прещракала по- бързо и му беше запушила устата, преди да успее да гъкне; тази част беше запратила тези думи в забвение и беше набутала на тяхно място доброто старо „ъ-ъ…“.
— Имаше такава статия в едно списание — рече Кърсти. — Цялата тайфа директори на някаква компания се наговорили срещу тази жена и я изритали просто защото била издигната за техен шеф. Също като мене в шахклуба.
Май да й каже за офицерите не беше много добра идея. В очите й проблясваше някаква искрица. Не, като че ли в случая да бъдеш честен не беше много добра идея. Вместо това трябваше да мине само с правдивост. В края на краищата, той не я беше излъгал, така де.
— Това е въпрос на принцип! — рече Кърсти. — Още в самото начало трябваше да ми кажеш! — И тя стана. — Хайде, идвай.
— Къде отиваме? — попита Джони.
— В стаята ми — обясни Кърсти. — Не се притеснявай. Нашите са много либерални.
Целите й стени бяха облепени с филмови плакати, а там, където нямаше филмови плакати, имаше рафтове, пълни със сребърни купи. Имаше и диплом в рамка — „Победител в Районното състезание по стрелба с малокалибрена пушка, валидно за Националния шампионат на конфедерацията“ — и още един — по шах. И още един — по лека атлетика. Имаше и много медали — предимно златни и един-два сребърни. Кърсти беше от победителите, вярно.
Ако съществуваше и медал за най-подредена стая, то тя би спечелила и него. Подът се виждаше чак до стените — нищичко нямаше по него.
Тя си имаше и електрическа острилка.
И компютър. На екрана беше изписано познатото:
NEW GAME (YES/NO)?
— Знаеш ли, че коефициентът ми на интелигентност е сто шейсет и пет? — попита тя, щом седна пред екрана.
— Това добре ли е?
— Да! А тази загубена игра започнах да я играя само защото брат ми си я купи и ми подметна, че нямало да мога да се оправя с нея. Това са игрички за малоумници!
До клавиатурата имаше оставен бележник.
— За всяко ниво — обясни Кърсти. — Водила съм си бележки за това, кои кораби как летят. И съм си записвала резултатите, естествено.
— Ти вземаш всичко насериозно — отбеляза Джони. — И то твърде насериозно.
— Естествено, че го вземам насериозно! Това е игра! В игрите трябва да се побеждава — иначе има ли смисъл? Та… как бихме могли да попаднем във флагманския кораб на Скрий Уий?
— Хммм…
— Мисли!
— Можем ли да се качим на скрийуийски боен кораб?
Кърсти почти изръмжа.
— Аз точно това те попитах. Така че сядай и мисли!
Джони седна.
— Според мене, не можем — рече той. — Аз винаги се събуждам вътре в звездолета. Май всичко трябва да изглежда като на екран.
— Хммм… Това, дето го разправяш, като че ли е разумно. — Кърсти пъхна един молив в острилката и тя избръмча. — Пък и не знаем как изглеждат корабите им отвътре.
Джони се зазяпа в стената. Сред всички неща, окачени над леглото, имаше и грамота за победа в състезанията на дълъг скок за деца до седемгодишна възраст.
Тя във всичко побеждава — помисли си той. Леле мале. Тя всъщност винаги още от самото начало приема, че ще победи. Тия, дето винаги мислят, че ще победят…
