А на екрана — все звезди, звезди, само звезди…
6. ПИЛЕШКИ ХАПКИ В КОСМОСА
Събуди се. Познатият мирис на звездолета погъделичка ноздрите му. Хвърли поглед към компютърното табло. Вече започваше да му свиква.
Така-а-а. Значи, пак се беше върнал в истинския живот. Когато се връщаше в… Когато се връщаше в… трябваше да си поприказва с лекарите за този странен, повтарящ се сън — че е дванайсетгодишно момче и живее в…
Не! — помисли си той. — Аз съм си аз — не съм пилот от някаква компютърна игра! Ако започна да си мисля такива работи, наистина ще умра! Трябва да внимавам!
После забеляза другите кораби на екрана. Все още беше твърде далече от флотилията, разбира се. Но зад него още три кораба се бяха подредили в спретната редичка и го следваха. Бяха по-големи и по-широки от неговия и, доколкото е възможно това в космоса, по-скоро се подмятаха, отколкото летяха.
Натисна копчето за свръзка. На екрана цъфна бузесто лице.
— Клати?!
— Джони?
— Какво търсиш ти в главата ми?
Екранният Клати се огледа.
— Е, ами според тази, мъничката табела, завинтена на контролната джаджа, аз пилотирам Лек танкер, клас трети. У-ха! Вътре в главата ти обикновено такова ли е?
— Не съм много сигурен — отговори Джони.
До главния комуникационен екран имаше друго копче, на което пишеше: „Едновременна свръзка“. Имаше чувството, че знае за какво служи.
Така и стана — щом го натисна, физиономията на Клатето се дръпна в горния ляв ъгъл на екрана. В отсрещния ъгъл цъфна лицето на Йонеса, а над него — собствената му физиономия. Другият ъгъл остана празен.
Джони натисна едно копче.
— Бигмак? Йонес?
Физиономията на Бигмак се появи в празния ъгъл. Като че ли си бършеше устата.
— Проверяваш товара ли? — попита саркастично Джони.
— Пълен е с хамбургери! — обяви Бигмак с тона на монах, току-що пристигнал в рая и открил, че тук са позволени всички плътски грехове. — Цели камари с хамбургери! Милиони, ти казвам! С картофки. И една кофа с пилешки хапки — тук така пише.
— Тука на таблото пише — обади се Йонеса, — че карам много „Готови за консумация царевични и пшенични продукти“. Да ходя ли да погледна що за продукти са?
— Добре — кимна Джони. — Това значи, че ти караш танкера с млякото, Клати.
— О, да. Върхът на справедливостта! За Бигмак — хъмбургери, за Клатето — тъпото мляко! — изхленчи Клатето.
Физиономията на Йонеса се появи отново на екрана.
— Предимно хрупки за закуска — информира ги той. — В кутии с размери като за Гигантска-Джамбо- Мега-цивилизация.
— Тогава по-добре Бигмак да престрои кораба между тебе и Клатето — нареди припряно Джони. — Не можем да рискуваме сблъсък.
— Прас, тряс, ба-ба-ба-бам. Буум! — обади се Бигмак.
— Ще помним ли всичко това, когато се събудим? — попита Клатето.
— Как да го помним? — възрази Йонеса. — Ние не го сънуваме!
— Добре, добре. Хммм. Значи, ще си го спомним, когато той се събуди?
— Не мисля. Според мене, ние тук сме просто проекции на неговото подсъзнание — обясни Йонеса. — Той просто ни сънува.
— Искаш да кажеш, че не сме истински?! — възкликна Бигмак.
— Не съм сигурен дали и аз съм истински — обади се Джони.
— Струва ми се, че всичко е истинско — каза Клатето. — И мирише на истинско.
— И вкусът му е като на истинско — допълни Бигмак.
— Изглежда истинско — завърши Йонеса, — но той просто си представя, че сме тук. Всъщност, ние не сме ние, а такива, каквито той си ни представя.
Не ме питай мене — помисли си Джони. — Ти винаги си бил най-добрият в тези работи.
— И току-що изчислих, да ви кажа — продължи Йонеса, — че ако изрежем и изпратим капаците на всичките кутии тук, можем да спечелим шест хиляди комплекта тенджери, разбрахте ли ме? И двайсет хиляди албума с футболни стикери и петдесет и седем хиляди шанса да спечелим стилен „Форд сиера“ с пет врати!
Четирите кораба се влачеха след далечната флотилия. Корабът на Джони лесно можеше да се откъсне напред, затова той описваше широки кръгове около танкерите и наблюдаваше екрана на радара.
От танкера на Клатето чат-пат се чуваше пращене и пукане. Опитваше се да разглоби компютъра — да провери дали вътре в него няма разни нововъведения, които Джони би могъл да си спомни, като се събуди.
На екрана се появиха кораби: голямата точка на флотилията, а по краищата — зелените точки на играчите. Сети се за нещо.
— Йонес?
— Ъ?
— Тия, вашите кораби, имат ли някакви оръжия?
— Ъъъ… Как трябва да изглеждат?
— На джойстика трябва да има червено копче.
— На моя няма.
— Ами ти, Клати? Бигмак?
— Тцъ.
— Кое е джойстикът? — попита Бигмак.
— Онова, дето караш с него.
— Избърши горчицата от него и погледни — обади се Йонеса.
— Няма никой — съобщи Бигмак.
Невъоръжени — помисли си Джони. — И бавни. Един удар с ракетка — и хоп! — Клати се е насадил посред най-голямото сирене във вселената. Какво става с хората, когато ги сънувам? Защо всичко върви все накриво?!
— Ще дръпна напред да видя какво става — обади се той и натисна копчето. Бързо.
Трима играчи атакуваха скрийуийската флотилия. Скоро останаха двама — Джони беше държал на мушката си единия през цялото време, докато идваше насам. Зави през облака дим на мястото на експлозията и се засили толкова бързо към следващия нападател, че направо подбутваше отзад собствената си ракета.
Врагът се беше насочил към капитанския кораб; играчът явно не поглеждаше радара си. Нов взрив — вече зад Джони; беше се насочил към третия играч.
Осъзна, че прави всичко насъзнателно. Очите и ръцете му вършеха всичката работа — той просто наблюдаваше отвътре.
Третият играч беше забелязал танкерите. Забеляза и него, зави и успя да изстреля насреща му няколко снаряда.
О, не. Умът на Джони бръмчеше като машина — преценяваше скорост, разстояние…
Усети, че корабът подскочи, но успя да го стабилизира. После нагласи мерника.
Натисна копчето с палец и го задържа, докато бибипкането не му съобщи, че е изгърмял каквото е имал за гърмене.
След малко червената мъгла се разнесе. Откри, че в мозъка му отново са започнали да се прокрадват
