онзи, дето изглеждаше, сякаш че очилата му са под кожата, а не отгоре. Намираха се в студиото. Всичко си беше съвсем нормално.
Само дето в ъгъла беше изписано „Войната със Скрий Уий“ — там, където обикновено пишеха неща като „Бюджетен шок“ или „Европейска среща на високо равнище“. Не чуваше какво казват, но на екрана се появи карта на космоса. Беше черна. Той, космосът, си е такъв: просто безкрайност, огромна и черна, и посред нея — една точка, която представляваше всичко останало.
В средата на чернилката беше изрисувана къса, тлъста червена стрелка. От края на картата към нея се бяха насочили няколко дузини сини стрелчици. В ъгъла се мъдреше снимка на някакъв мъж, който говореше по телефона.
Задръж — помисли си Джони. — Почти съм сигурен, че при скрийуийците нямаше репортер от Би Би Си. Иначе щяха да ми кажат. Даже и от Си Ен Ен сигурно е нямало.
Все още не чуваше никакъв звук, но пък не му и трябваше. Съвсем ясно беше, че човеците обкръжават флотилията.
Сцената се смени. Сега на екрана се виждаше някаква палатка и онзи, бабанкото, застанал пред друго копие на същата карта.
Този път се появи и звук. Бабанкото разправяше:
— …онзи, Джони ли? Той не е никакъв боец. Нито пък политик. И като стане напечено, се скатава вкъщи. Бяга от задълженията си. Но като оставим всичко това, иначе той си е готино хлапе…
— Не е вярно! — кресна Джони.
— Така ли? — обади се глас зад него.
Не се огледа веднага. Звукът като че ли идваше от креслото му… — нещо още по-невъзможно от това, да дават скрийуийците по телевизията. Никой не би могъл да седне в това кресло. Беше цялото затрупано със стари фланелки, книги, неизмити чинии и разни боклуци. Имаше и дълбинен пласт чорапи, а вероятно нейде там, вътре, бе погребано и Изчезналото Ягодово мляко. Никой не би могъл да седне там, без да е специално екипиран за целта.
Обаче Капитанката беше успяла. И явно се чувстваше съвсем като у дома си.
Беше зървал лицето й само на екрана. Сега се виждаше, че е дълга към два метра, но е доста кльощава — приличаше по-скоро на дебела змия с крака, отколкото на алигатор или на тритон. Горе-долу по средата й стърчаха два чифта яки, здрави лапи, а под комплекта много сложно устроени рамене, стърчаха още два чифта, но по-тънички. В по-голямата си част беше покрита с кафяв гащиризон; частите, които оставаха отвън — главата й, всичките й осем ръце или крака и по-голямата част от опашката й — бяха златисто-бронзови, покрити с много дребни люспици.
— Ако си паркирала на улицата точно срещу мисис Канък, има да берем ядове — чу се да казва той. — Тя постоянно се заяжда с татко, дето си оставял колата на тротоара, пък колата му няма хиляда метра на дължина. Та значи, това е халюцинация, така ли?
— Естествено, че е халюцинация — отговори Капитанката. — Не съм сигурна дали истинското и игровото пространство се допират някъде другаде, освен в главата ти.
— Навремето гледах един филм — космическите кораби можеха да стигнат където си искат във вселената, като се провираха в миши дупки из космоса — рече Джони. — Значи, аз имам миша дупка в главата?
Капитанката сви рамене — много е интересно да наблюдаваш как го прави същество с четири ръце.
— Виж това — каза му тя. — Много впечатляваща гледка. Предполагам, че ще го дават доста често.
Тя посочи екрана.
На него се виждаха звезди, а в далечината — някаква точица, която много бързо се уголемяваше.
— Май че знам какво е — рече Джони. — Един от вашите кораби. От онези, дето се появяват на седмо ниво, нали?
— Мисля, че типът вече няма значение — тихо рече Капитанката.
Корабът се отдалечаваше от камерата. Опашката от изгорели газове зад него набъбваше ли, набъбваше. Камерата като че ли беше прикрепена към…
— Ядрена ракета? — попита със слаб гласец Джони.
Екранът почерня.
Джони се замисли за мъртвата армада на Космическите нашественици, която се въртеше сред мразовитата междузвездна пустош на играта.
— Хич не искам да знам! — тросна се той. — Не искам да ми казваш колко скрийуийци е имало на борда! Не искам да ми казваш какво е ста…
— Не — прекъсна го Капитанката. — Не съм си и помислила, че ще искаш.
— Не съм аз виновен! Хората са си такива — нищо не мога да направя!
— Разбира се, че не можеш.
Капитанката имаше гадния навик да говори със спокоен, разумен глас.
— Нас ни нападат — рече тя. — Хората ни нападат. Макар че сме се предали.
— Да, но вие се предадохте само на мене — обясни Джони. — Аз съм си аз. Не е като да се предадеш на правителството или нещо такова. Аз не съм важна личност.
— Точно обратното! — възрази скрийуийката. — Ти си спасителят на цивилизацията. Ти си единствената преграда между твоя свят и сигурното забвение. Ти си последната надежда.
— Ама то това не е… наистина. Това само го пише в началото на играта!
— И ти не го вярваш?
— Виж какво, в началото на всяка игра винаги пише такива работи!
— Само ти можеш да спасиш човечеството… — рече Капитанката.
— Да, но то това не е вярно! Не е наистина!
— Че кой, ако не ти?
— Виж сега — заобяснява Джони. — Аз вече спасих човечеството. В играта де. Скрийуийците вече не нападат. Хората трябва да играят по цели часове, докато се натъкнат на някой скрийуийски кораб.
Капитанката се усмихна. Свиването на раменете си беше внушителна гледка, вярно — но пък устата на Капитанката беше половин метър дълга!
— Вие, хората, сте много странни същества — рече тя. — Вие сте войнствена раса. Обаче си измисляте правила! Правила за водене на война!
— Ъъъ… Ние май не винаги се подчиняваме на всичките тези правила — каза Джони.
Ново свиване на раменете на „четири ръце“.
— Има ли значение? Дори и това, че сте измислили такива правила… Мислите си, че целият живот е игра!
Капитанката измъкна малко сребристо листче от един джоб на гащиризона си.
— Вие, нападателите, ни оставихте с твърде малко хранителни запаси. Така че, според собствените ви правила — натърти тя, — съм длъжна да те помоля за следното: петнадесет тона пресован пшеничен екстракт, обработен със захароза; десет хиляди литра студен говежди лактат; двадесет и пет тона препечен зърнен екстракт, съдържащ топлинно обработено говеждо и следи от други съставки заедно с нарязани и изпържени грудки от кореноплодни и оваляни в царевично брашно кръгчета зеленчуци; един тон пресовани синапени семена; три тона царевично зърно, покрито с лактатен дериват; десет хиляди литра оцветена вода, съдържаща захароза и редица микроелементи; петнадесет тона обработен ферментирал пшеничен екстракт в зеленчуков сок; хиляда тона заквасена млечна киселина, ароматизирана с плодови екстракти. На ден. Благодаря.
— Кво?!
— Вашите бойци се хранят с това — обясни Капитанката.
— Не ми прозвуча много като ядене…
— Прав си — въздъхна Капитанката. — Отвратителна липса на пресни зеленчуци и опасно висок дял на въглехидратите и мазнините. Ала както и да е — излиза, че ти ядеш това.
— Кой, аз ли?! Че аз дори не знам какво е това!!! Какво е „пресован пшеничен екстракт, обработен със захароза“?
— На опаковката пише „Снапифлейкс“ — обясни Капитанката.
