— Ами „заквасена млечна киселина“?
— Нали яде бананово кисело мляко?
Устните на Джони се размърдаха. Опитваше се да схване.
— Ами „топлинно обработено говеждо“ и какво беше още там?
— Хамбургер с картофки и пържен лук.
Джони се опита да се надигне в леглото.
— Да не искаш да ми кажеш, че трябва да хукна на пазар и да накупя „Джамбобургери“ за вкъщи за цялата извънземна космическа флотилия?!
— Не точно.
— Според мене, не…
— Главният ми инженер иска една кофичка пилешки хапки.
— Какво обикновено ядат скрийуийците?
— Обикновено се храним с един вид водорасли. Притежават съвършен баланс на витамини, минерали и микроелементи, които ни осигуряват здравина и стабилен растеж на люспите и костните плочки.
— Тогава защо…
— Ами, както би казал ти, на вкус е пълна отврат.
— О…
Капитанката се изправи. Движението беше красиво. По телата на скрийуийците няма ъгли — освен в лактите и в коленете; като че ли можеше да се огъва накъдето си поиска.
— А сега трябва да вървя — рече тя. — Надявам се, че атаката от страна на низшите микроби, на която си подложен, скоро ще свърши. Бих могла само да се надявам и че атаката от страна на човешки същества, на която съм подложена аз, би могла да се прекрати също толкова лесно с лекарства.
— Защо не отвръщате на ударите? — попита Джони. — Знам, че можете.
— Не. Грешиш. Нали се предадохме.
— Да, ама…
— Няма да стреляме по човешките кораби. Рано или късно всичко това трябва да се прекрати. Ще бягаме. Един там ни осигури безопасно отстъпление, спомняш ли си?
Най-лошото беше, че нито повиши тон, нито го обвини в нещо. Тя просто изказваше твърдения. Тежки и ужасни твърдения.
— Добре — каза със сподавен глас Джони. — Обаче знам, че всичко това не е истина. Имам грип. При грип можеш да получиш слаби халюцинации. Всеки го знае. Спомням си, веднъж, когато бях болен, всичките тези пухкави зайчета по тапетите се разтанцуваха. И сега е същото. Знае ли човек. Ти просто си в главата ми.
— И какво от това? — рече Капитанката.
Мина през стената, после пак провря главата си обратно.
— Запомни — каза тя. — Само ти можеш да спасиш човечеството!
— Вече ти казах, че…
— „Скрий Уий“ е просто името, с което ни наричат човеците — обясни Капитанката. — Да си се замислял някога как е „Скрий Уий“ на скрийуийски?
Сигурно беше спал, но не сънува нищо. Събуди се в късния следобед.
Огромна топка ядрен огън, нажежена до милиони градуси, сияеше ослепително в небето.
Вкъщи нямаше никого. Майка му беше оставила поднос със закуска — което ще рече, че беше наредила на него нов пакет „Снапифлейкс“, лъжица, купичка и бележка с надпис: „Млякото е в хладилника“. Освен това беше изписала отдолу и служебния си телефон. Той знаеше, че номерът е този — но понякога тя използваше телефонния си номер така, както другите хора използват лейкопласт.
Отвори пакета и заровичка из него. Този път извънземното беше опаковано в мъничко, хигиенично хартиено пликче. Беше жълто и всъщност малко приличаше на Капитанката, ако така си присвиеш очите, че почти ги затвориш.
Взе да се мотае напосоки из стаите. Посред бял ден никога не даваха нищо интересно по телевизията — само разни жени, които си приказваха, седнали на канапета. Крадешком метна поглед към улицата — само ей така, да провери дали по нея не се стеле опашка от изгорели ракетни газове, дълга около километър. После пак се качи горе, седна и се втренчи в смълчания компютър.
Добре.
Значи… Първо натискаш копчето за включване. И играта започва. Някак си се чувстваше по-зле, когато се мъчеше да мисли, че просто си седи пред компютъра и си играе.
От друга страна, беше посред бял ден — което ще рече, че повечето хора са на училище или поне са се скатали някъде и си траят. Джони не беше много уверен по въпроса за игровото и истинското време, но може би когато хората бяха на училище, атаките спираха? Но не — сигурно някой играеше на същата игра в Америка или в Австралия, или някъде си.
Освен това, като умреш насън, се събуждаш — ама какво ли става, когато умреш буден?
Ала… скрийуийците ги избиваха — там, навън. Или там вътре. Или тук вътре.
Глупаво правеше Капитанката, че не отвръщаше на огъня с огън.
Ръката му включи компютъра, без той да осъзнава какво прави.
Появи се надписът. Музиката засвири. По екрана запълзя пак същата стара история. Знаеше я наизуст. „Спасителят на цивилизацията“. „Сигурно забвение“.
„Само ти можеш да спасиш човечеството“.
„Че кой, ако не ти?“
Примига. Буквите вече се бяха изнизали. Не можеше да му се е привидяло това последното, допълнителното изречение… Или пък можеше?
После — пак звезди.
Не докосна нито клавишите, нито джойстика. Не знаеше накъде трябва да лети. Общо взето, „направо“ му се виждаше най-добре. Часове наред.
Погледна часовника. Тъкмо минаваше четири следобед. След малко хората ще се приберат от училище. Ще гледат „Тайфата“ и „Тя ще се оправи“, и „Лунни езерца“. Бигмак ще гледа, зяпнал срещу брат си. Клатето ще гледа, докато се опитва да отмъкне заслужените слава и признание от поредния нещастен автор на компютърни игри. Йонеса сигурно нямаше да обръща кой знае какво внимание на телевизора — апаратът просто ще си работи, докато Йонеса си пише домашните. Йонеса винаги си пишеше домашните веднага след като се прибере от училище и не обръщаше внимание на нищо друго, докато не си ги напише така, че сам да е доволен. Но всички гледаха „Тайфата“.
Не и Джони — днес.
Усети, че го обзема смътна гордост от това. Телевизорът беше изключен. А той си имаше друга работа.
Някъде през последните десетина минути беше взел едно решение. Не беше сигурен точно какво, но го беше взел. Така че трябваше да го изпълни. Каквото и да беше то.
Отиде в банята и се пробва с термометъра. Беше електронен термометър, майка му го беше поръчала по някакъв каталог — показваше и времето. Всичко в този каталог имаше вграден дигитален часовник вътре. Дори и чадърът за голф, който служеше и за Удобна масичка за пикник. Дори и уредът за премахване на мъха от чорапите.
„Когато се притеснявате за часа, вие най-често се притеснявате, че не знаете колко е часът. Край с притесненията!“ — измърмори си Джони, набута термометъра в устата си и го държа там нужните двадесет секунди.
Температурата му беше 16:04o.
Нищо чудно, че му беше студено.
Върна се в леглото, все още с термометъра в уста, и пак погледна екрана на компютъра.
Пак само звезди и нищо повече.
Сега другите сигурно висяха около супера — освен ако Йонеса не се мъчеше да изкара шест плюс с домашното си. Висят. И чакат да се свърши поредният ден.
Взря се в термометъра. Показваше 16:07o.
