— Какво стана?
Последва мълчание. Капитанката като че се беше загледала в нещо извън обсега на камерата.
— Имаше несанкциониран изстрел — каза най-накрая тя. — С виновните ще се разправяме.
— Аз преследвах този кораб — колебливо рече Джони.
— Да. Надявам се, че следващия път ще тръгнеш да го преследваш, преди да е унищожил някой от моите кораби.
— Съжалявам. Аз… аз не исках да стрелям. Не е лесно да стреляш по кораб.
— Ама че странно — точно един от вас да го каже. Много ясно — Космическите нашественици са се изпозастреляли сами!
— Какво искаш да кажеш?
— Какво лошо ви бяха сторили?
— Виж какво, грешно си разбрала — избухна Джони. — Ние не сме такива!
— Извинявай. От моето място нещата изглеждат по-различно.
По-добре щеше да е, ако се беше разкрещяла — обаче тя не се разкрещя. Ако се беше ядосала, Джони все някак щеше да се оправи. А тя изглеждаше просто уморена и тъжна. Гласът й беше същият и когато му бе говорила за краха на Космическите нашественици.
Ала откри, че и той се е ядосал.
Тя не можеше да говори така за него!
Той винаги изваждаше паяците от пълната с вода вана, дори и да се бяха накиснали в сапуна и да нямаха вече кой знае какъв шанс. А тя го смяташе за Чингиз, хунския вожд, или дявол знае за кого… и то точно след като беше взривила звездолет на парченца!
— Не съм искал това, знаеш го! Просто си играех на една игра! Имам си достатъчно свои проблеми! Имам нужда от здрав сън! На моята възраст това е много важно! Защо точно аз?!
— Защо пък не?
— И виж какво, не виждам защо трябва да ми се обяснява колко сме били гадни! И вие стреляте по нас!
— При самозащита.
— Не! Често вие стреляте първи!
— Когато си имаме работа с вас, сме стигнали до извода, че трябва да прибягваме до самозащита по възможно най-бързия начин.
— Е, на мене тази работа не ми харесва! Намерете си някой друг!
Той изключи екрана и се дръпна встрани от флотилията. Донякъде очакваше, че Капитанката ще изпрати изтребители подире му, но тя не предприе нищо подобно. Не предприе абсолютно нищо.
Скоро флотата се превърна просто в огромно стълпотворение от жълти точки на екрана на радара.
Хммм! Е, добре!
Да си търсят самички пътя към дома! Не че не им трябваше. Край с тази игра. Че кой ще прекарва цели часове, зяпайки звездички? Трябваше да се оправят без него.
И така им се пада! Той правеше какво ли не заради тях — а пък те бяха само някакви си тритони!
От време на време край него преминаваше звезда. В истинския космос звездите не преминават покрай тебе. Но в компютърните игри ги караха да мърдат, за да не си мислят хората, че са се натресли на нещо като Клатиевото „Пътуване до Алфа Кентавър“.
Интересна мисъл. А накъде отиваше той?
„Дръннн!“ — обади се екранът на радара.
Към него се носеха кораби. Точките бяха зелени. Това означаваше „приятели“. Но ракетите, които излитаха от оръдията им, изобщо не му приличаха на приятелски.
Задръж, задръж… С какъв цвят е оцветен той на радарите им?
Това беше важно. Приятелските кораби бяха зелени, а вражеските — жълти. Той беше звездолет. Човешки звездолет.
Но беше минал на страната на Скрий Уий, така че може да е и…
Грабна микрофона и успя да стигне до „Ъъ… аз…“, преди останалата част от изречението — много тъничка, много мъничка — да се размаже по звездите.
Събуди се.
Беше 6:3.
Студ стягаше гърлото му.
Зачуди се защо ли хората вдигат толкова шум около сънищата. „Лодката на сънищата“. „Реката на сънищата“. „Сънувай малък сън“. Но като го поразнищиш въпроса — сънищата често бяха много гадни и ти се струваше, че всичко става наистина. Сънищата винаги започваха добре и после тръгваха накриво, каквото и да правиш, както и да се бъхтиш. На сънища вяра да нямаш.
И беше оставил будилника нагласен да звъни, макар да беше неделя, а в неделя той си нямаше никаква работа. Всичко живо щеше да спи още часове наред. Дори оставаха цели два часа, докато братът на Бигмак донесе вестника — както обикновено, не този вестник, който трябва.
Беше се вдървил целият от седенето пред компютъра, а той дори не беше включен.
Може би довечера ще сложи нещо на пода, та да се спъне и да се събуди.
Върна се в леглото си и включи електрическото одеяло.
Загледа се в тавана. От него все още висеше модел на космическа совалка. Но едното от двете парченца памук се беше отлепило от щифта, така че сега тя постоянно се готвеше да пикира надолу.
На леглото имаше нещо. Опипа под завивките и измъкна фотоапарата.
Което означаваше, че…
Продължи да опипва и се натъкна на лъскав хартиен правоъгълник.
Погледна го.
Ами да. Хммм. Че какво друго беше очаквал?
Стана отново, включи компютъра и пак легна, вперил очи в екрана. По него сновяха ли, сновяха фалшиви звезди.
Може би и други хора правят същото. Из цялата страна. Из целия свят — може би. Вероятно не всички компютри показваха едно и също парче космос и някои хора се намираха по-близо до флотилията от други. Или пък някои хора бяха просто упорити — като Клатето — и не се примиряваха с поражения.
Понякога срещаше такива хора в „Джей и Джей софтуер“. Пробваха всяка нова игра, която дъртият Пейтъл зареждаше на компютъра: разпертушинваха ги на парченца, изяждаха ги и какво ли още не — първия път ти се случва точно това, а после и железен лост да размахаш, не можеш се отърва от тези хора. Научаваш още това-онова и после умираш — така беше с игрите. Хората се впрягаха. Имаха нужда да бият в някоя игра — също както Клатето прекарваше по цели седмици в опити да бие някоя програма. И когато някои хора биваха разпертушинвани на парченца, го приемаха много навътре.
Значи, корабите, които беше видял, бяха от онези, които не биха се предали за нищо на света.
Но и Капитанката — що за неблагодарност! Не беше честно да го кара да се чувства така, сякаш е някакво чудовище! Като че би застрелял хладнокръвно когото му падне! Те току-що бяха унищожили кораб — добре де, вярно, въпросният кораб ги беше нападнал, след като се бяха предали, но, в края на краищата, това си беше игра и нищо повече…
Само дето, разбира се, за скрийуийците изобщо не беше игра.
И те вече се бяха предали.
Това не го правеше отговорен за тях, нали? Не и през цялото време. Отначало беше гот, интересно му беше, но вече започна да му писва.
Затътри се надолу по тъмните стълби и измъкна енциклопедията от рафта под видеото. Бяха я купили миналата година — някакъв досадник беше позвънил на вратата им и бе успял да убеди бащата на Джони, че тази енциклопедия е много добра, защото вътре има много цветни картинки. Наистина, вътре имаше сума ти цветни картинки. Докато расте, човек можеше да научи от нея кое как изглежда, ако няма нищо против да не знае много-много за това, кое какво представлява.
След като десет минути се мъчи с показалеца, най-накрая стигна до военнопленниците, по-точно до Женевската конвенция. Не беше нещо, което би могло да бъде илюстрирано с големи шарени картинки,
