мине се, не мине и цъфваше на екрана. Понякога разправяше и вицове. Журналистите се подхилкваха. На Джони Норман Бурята доста му харесваше. Изглеждаше като човек, който би разговарял с Капитанката.
След това даваха програма за спасяването на китовете. Според тях, това била прекрасна идея.
После човек можеше да спечели много пари, ако успееше да изтрае водещия на телевизионното състезание, вместо, например, да го удуши с някоя мека играчка и да офейка.
След това отново имаше новини. Ходещата пустиня пак се появи, после даваха как бомбите поразяват вражески комини с потресаваща точност. А след това — спорт.
И после…
Добре. Я да видим.
Той включи компютъра.
Да. Космос. Още космос.
И ни помен от Скрий Уий.
Задръж — помисли си той. — Те всичките са в голямата флотилия, нали така. И ме следват. Извел съм ги от… от… от пространството на играта. Сигурно ако вървиш достатъчно дълго, от тук можеш да стигнеш там. И ако вървиш в нужната посока.
Накъде ли съм тръгнал?
Мога ли да се проследя?
Някой друг би ли могъл да ме настигне?
Известно време погледа екрана. Беше по-скучно и от телевизионното състезание.
Рано или късно трябваше да си легне. Докато лошите преследваха Алабама Смит из туземния пазар, той беше мислил много за това.
…Джони си имаше теория за тези пазари. Във всеки шпионски филм, пък и приключенски, имаше преследване из туземен пазар — с купове смешни рикши, които се блъскаха в сергиите, преобърнати маси и крякащи пилци; а теорията му беше следната: става въпрос все за един и същ пазар. Изглеждаше все един и същ. Сигурно някъде на някой сергиджия вече беше започнало ужасно да му писва от всичко това…
Както и да е…
Ще си вземе фотоапарата.
Легна си рано. Беше омотал презрамката на фотоапарата около китката си. Фотоапаратите не сънуват.
Корабът миришеше на човек.
Алармите не виеха, не се чуваше и съскане.
Върнах се — помисли си Джони.
А зад него по цялото небе се стелеше Скрийуийската флотилия.
Тук беше и фотоапаратът, с омотана около китката му презрамка. Бързо я размота и снима флотилията. След няколко секунди снимката се измъкна с жужене от апарата. Пъхна я под мишницата си и след малко тя избледня. Опа! Флотилията. Ако можеше да вземе снимката със себе си, щеше да има доказателство…
На конзолата зад екрана святкаше червена лампичка. Някой искаше да разговаря с него. Щракна ключа.
— Видяхме как корабът ти избухна — разнесе се гласът на Капитанката. Екранът взе да пращи и на него изплува лицето й. Изглеждаше угрижена. — А после… се върна. Жив ли си?
— Да — отговори Джони. После добави:
— Поне така мисля.
— Извинявай. Длъжна съм да те попитам… какво става с вас?
— Какво?!
— След като… изчезнете.
Джони се замисли.
Какво ли да й кажа? Кисна в училище. Вися в стаята си — много. Шляем се с Клатето и другите. Моткаме се около супера или в парка, или си ходим на гости, макар че в момента те не идват у нас заради Помирителния период, и си приказваме неща като „Тотално съм се смръхтил“, въпреки че не знаем какво точно означават. Понякога ходим на кино. Живеем в Блекбъри — най-върховния град, готин, та готин.
Сигурно водя най-скучния живот в цялата вселена. Сигурно под скалите на Нептун живеят бучици, чийто живот е сто пъти по-интересен от моя.
— Много е трудно за обясняване — рече той накрая. — Аз…
„Пиууу!“ — обади се радарът.
— Трябва да вървя.
Мъничко му поолекна. Да се изправиш в смъртна схватка срещу някого беше по-лесно, отколкото да разказваш на грамаден тритон за Помирителния период.
Един кораб се носеше бързо насам. Като че ли не го забелязваше. Екраните му сигурно бъкаха от скрийуийски кораби.
Беше точно в средата на мерника. Звездолетът цял жужеше около Джони. Усещаше силата под палеца си. Натисни копчето — и милиони волтове, ампери или нещо си там от нажежен до бяло лазер ще изскочат с пукотевица и ще…
Палецът му трепна.
Като че ли не му се мърдаше на този палец.
Но то се умира само наужким! — напомни си Джони. — Просто някой някъде седи пред някакъв компютър! Това е то за тях! Просто нещо, което става на екрана! Умира се само наужким!
Мога да стрелям и да уцеля дюзите му с потресаваща точност!
Умира се само наужким!
Корабът премина с рев край него и се понесе към флотилията.
На екрана на радара се появиха две бели точки — това означаваше, че онзи е изстрелял две бойни ракети. Летяха към един от по-дребните скрийуийски кораби, а нападателят ги следваше плътно, като през цялото време стреляше.
Скрийуийският кораб избухна в пламъци. Джони знаеше, че в космоса звуци не се чуват, ала този го чу — продължителен, глух тътен, който се разля сред звездите.
Човешкият кораб описа широк завой и се върна, за да нападне отново.
Лицето на Капитанката се появи на екрана.
— Ние се предадохме! Не бива да се позволява такова нещо!
— Съжалявам, аз…
— Трябва веднага да го спреш!
Джони ускори собствения си ход и се опита да нагласи микрофона.
— Играчо! Играчо! Спри веднага! Спри веднага или…
Или какво? — помисли си той. — Или пак да кресна „спри!“?
Докосна с палец бутона „огън“, прицели се в натрапника…
— Моля те! Сериозно ти говоря!
Онзи летеше към друг скрийуийски кораб и изобщо не му обръщаше внимание.
— Е, добре тогава!
Ослепи го синя светлина. Затвори очи, ала светлината си беше там — пурпурна сред мрака. Когато пак отвори очи, корабът пред него се беше превърнал в облак от блещукащ прах, който се разширяваше.
Извърна се в креслото. Капитанският кораб беше точно зад него. Виждаше сиянието на нажежените му оръдия.
Това в играта никога не го правеха. Огневата им мощ беше много по-голяма от твоята, но я използваха много глупаво. Така и трябваше да бъде. Можеш да победиш стотици извънземни кораби само ако те разбират от артилерия толкова, колкото разбира и една най-обикновена краставица.
Този път всички оръдия бяха гръмнали точно в една и съща секунда.
Лицето на Капитанката се появи на екрана.
— Съжалявам.
— Какво?! Какво направихте?!
— Обещавам ти, че повече няма да правим така.
