— Искам да кажа, не пише: „Само тебе ще те напъхат в една Машина, дето струва милиарди лири и в която има повече копчета, отколкото някога си виждал, и хиляда обучени вражески пилоти ще те разпертушинят на парченца, защото всъщност ти не знаеш как се управлява“.
Минаха покрай сладоледаджийницата на мистър Зипи.
— Като че ли не става — обади се Клатето. — Хич не виждам някога да започнат да продават игра, която да се казва „Надупчен на решето“.
— Още ли си имаш неприятности вкъщи? — поинтересува се Йонеса.
— Затишие — отговори Джони.
— Понякога това е по-зле от буря.
— Така си е.
— То не е чак толкова зле вашите да са разведени — включи се и Клатето. — Само дето биваш разкарван по повече музеи, отколкото е здравословно.
— Извънземните още ли ги няма? — попита Йонеса.
— Ъ-ъ. В играта поне ги няма.
— Още ли ги сънуваш? — попита Клатето.
— Нещо такова.
Някаква лелка, която раздаваше листовки за „Големи икономии — двойно боядисване“, в отчаянието си пробута една на Йонеса. Той я пое със сериозен вид, благодари, сгъна я на две и я пусна в джоба си. Йонеса винаги правеше така. „Не се знае кога ще ти потрябва“ — така разправяше. Някой ден можеше да му се прище да тегли една двойна боя на операционната и тогава щеше да е в добра позиция — ще може да сравнява предложенията и да избира.
— Някой гледал ли е снощи войната по телевизията? — обади се Бигмак. — Отиде, та се не видя, а?
— Къде е отишло? — попита Йонеса.
— Разказахме им играта, а?
— Коя игра? — попита Клатето.
— И сега тъщата ще им разкатаем! А? — пак се пробва Бигмак. Все още се опитваше да поразбуди някакъв патриотизъм в тях.
— Оф… То това изобщо не е като истинска война — рече Клатето. — Все едно гледаш филм по телевизията.
— Ух, ама как ми се ще да съм войник! — мечтателно отрони Бигмак. — Бум! — застреля той двойнобоядисващата лелка. Тя дори и не забеляза. Бигмак имаше навика да стреля с въображаеми пушки. Някои хора куфеят с въображаеми китари, Бигмак пък си стреляше с въображаеми патлаци.
— Годинка-две още — рече той — и — опааа!
— Вземи напиши едно писмо на Норман Бурята1 — посъветва го Клатето. — Помоли го да задържи войната, докато ти можеш да заминеш там.
— Тоя добре се справя за човек на име Норман — обади се Йонеса. — Искам да кажа… Норман? Не звучи много надеждно, а? Звучи като Брус или Родни, нещо такова.
— Трябва да се казва Норман — намеси се Клатето, — иначе нямаше да е „Бурята“. „Брус Бурята“ например хич не се връзва. Аре.
В събота сутринта „Джей и Джей софтуер“ беше винаги претъпкан. На два-три компютъра винаги вървяха игри и около тях винаги се трупаше тълпа. Никой не знаеше кои са тези Джей и Джей, тъй като собственикът на магазина се казваше мистър Пейтъл и имаше ястребов поглед. Винаги следеше много внимателно Клатето — и то съвсем оправдано: Клатето разпространяваше повече игри от него и от никого не взимаше пари за тази работа.
Четиримата се разпръснаха. Бигмак не си падаше много по игрите, а Йонеса отиде да хвърли едно око на видеокасетите. Клатето пък изнамери някакъв тип, който разбираше от всякакви завързани компютърджийски работи повече и от него.
Джони се шляеше покрай рафтовете с игри.
Чудя се дали и скрийуийците се занимават с такива неща — помисли си той. — Или пък хората на Юпитер или кой го знае къде. Дали ходят в магазина да си купят играта „Застреляй човека“. Или пък имат филми, в които някой се мотка из космоса и тероризира космическите кораби…
Долови някакъв тънък гласец. Идваше откъм щанда.
В „Джей и Джей софтуер“ момичета не се навъртаха често. Един път много, много отдавна майката на Джони беше решила да се откъсне за малко от майчинството и да се опита да изиграе една игра. И то съвсем простичка — стреляш по астероиди, летящи чинии и прочие. Срам и позор. Направо за чудене си беше, че летящите чинии си правят труда да отвръщат на изстрелите й. По-скоро трябваше да се паркират в редичка, всичките извънземни да се покажат на прозорците и да започнат да дюдюкат. На жените им липсваше подход.
Някакво момиче се оплакваше на мистър Пейтъл от играта, която си била купила. Всички знаеха, че така не биваше да се прави — дори и ако като отвориш кутията, намериш вътре само миши лайнца. Мистър Пейтъл беше на мнение, че разкъсал ли е веднъж целофана, и Папата не може да върне игра, пък ако ще да е довлякъл със себе си и Господ за свидетел. Поради факта, че и преди си беше имал работа с хора като Клатето.
Момчетата ги гледаха с изумление и ужас.
Тя тропаше с пръст по провинилата се кутия.
— И кой е този, дето иска да гледа само звезди и нищо друго?! — викаше тя. — Да ви кажа, виждала съм звезди и преди. На кутията пише, че се биеш с дузини извънземни кораби — най-различни! И един не се появи!
Мистър Пейтъл смънка нещо. Джони не беше достатъчно близо, за да чуе какво. Но гласът на момичето беше някак си пронизващ — също като отвертка. Когато говореше с думи, изписани само с главни букви, човек можеше да чуе и буквите.
— О, не, не. Не ми излизайте с този номер. Как да разбера става ли, не става ли, без да го пробвам? Така е според Закона за продажбата на стоки (от 1983 година).
Притихналите в страхопочитание зяпачи се смаяха още повече — в погледа на мистър Пейтъл се промъкна лек уплах. Досега не му се беше случвало да срещне човек, който, като говори, да се чуват и скобите.
Пак смънка нещо.
— Да я копирам ли?! Че защо да я копирам? Нали съм си я купила. На кутията пише, че срещаш невероятни извънземни раси. Е, аз пък срещнах само някакво си корабче, на екрана се изписа някакво тъпо съобщение и после и то офейка! Не бих нарекла това „невероятни извънземни раси“.
Съобщение…
Избягал…
Джони се промъкна по-наблизо.
Мистър Пейтъл пак смънка нещо, после се извърна към рафтовете. Целият магазин наблюдаваше стъписано. В ръката си той държеше нова игра. Всъщност, готвеше се да смени старата. Все едно Чингиз хан да реши вместо да нападне поредния град, да си остане вкъщи и да гледа мач.
След това протегна ръка напред, кимна на момичето и тържествено се отправи към единия от компютрите на магазина — онзи, чиято клавиатура беше покрита с толкова много отпечатъци от пръсти, че буквите вече не си личаха.
Всички наблюдаваха в мълчание как той зареди върнатото от момичето копие. Музиката засвири. Заглавието се раздипли върху екрана — също като това на „Междузвездни войни“. Обичайните истории: „Могъщата флота на Скрий Уий е нападнала Федерацията (за която и Федерация да ставаше дума) и само ти…“
А после — космос. Компютърен космос — един такъв черен — и чат-пат преминава по някоя звездичка.
— При първата мисия трябва да се появят шест кораба — обади се някой зад Джони.
Мистър Пейтъл му се озъби. След това предпазливо натисна един клавиш.
— Току-що изстреляхте едно торпедо в нищото, мистър Пейтъл — обади се Клатето.
