Отвори очи.
Точно така. И се събуждаше в стаята си.
Една светлинка му намигна.
Нещо бибипкаше.
Сигурно беше будилникът. Така свършват сънищата…
Вдигна глава. Мигащата светлинка придоби продълговата форма. Опита се да я фокусира.
Беше някакъв надпис.
Но там не пишеше: „6:3“.
Пишеше: „изтичане на въздух“. А освен настоятелното бибипкане се чуваше и някакво ужасно съскане.
Не, не — помисли си той. — Това не е истина. Не може да го бъде.
Надигна се. Навсякъде светкаха червени лампички. Бързо натисна няколко копчета, но това нямаше никакъв ефект — освен дето светнаха още няколко червени лампички.
Не разбираше много-много от контролни табла на звездолети — знаеше кое копче се натиска за „бързо“, кое — за „бавно“, за „наляво“ и за „огън“; но сега по таблото светкаха цели редици от лампички, подсказвайки, че куп неща, от които той бъкел не разбира, са се повредили. Втренчи се в някакъв червен надпис: „второстепенни помпи: отказват“. И „второстепенни помпи“ не знаеше какво е, но му се искаше, ох, как му се искаше да не бяха отказвали.
Главата го болеше. Протегна ръка и пипна челото си — по пръстите му полепна истинска кръв. И разбра, че ще умре. Съвсем наистина.
Не — помисли си. — Моля ви! Аз съм Джон Максуел. Моля ви! Аз съм на дванайсет години! И не умирам в звездоле…
Бибипкането се усили.
Вгледа се пак в светещия надпис.
6:3.
Тъкмо навреме — помисли си той и загуби съзнание…
И се събуди.
Пак седеше пред компютъра. Компютърът не беше включен.
Направо замръзваше от студ.
Главата го болеше, но нещо смътно му подсказваше, че кръв няма. Беше най-обикновено главоболие.
Отново се вторачи в черния, празен екран и се зачуди какво ли е да си скрийуийец.
Сигурно беше същото като онова, преди малко, само дето не се събуждаш. Постоянно има „изтичане на въздух“ или „тревога ¤ тревога ¤ тревога“, постоянно нещо ти бибипка, а след това — най-вероятно пронизващ космически студ и после — нищо.
Закуси.
Ако си купиш пакетче „Снапифлейкс“ със захарна глазура, във всяко ще намериш безплатно извънземно от поредната серия. Това им беше новият номер. Или пък беше стар номер, който се опитваха да пробутат отново.
Извънземното, което се приземи в неговата купичка, беше оранжево, с три очи и с четири ръце. И във всяка стискаше лазерен патлак.
Баща му още не беше станал. Майка му гледаше телевизия на малкото телевизорче в кухнята — там огромен мъжага, маскиран като пустиня, сочеше разни червени и сини стрелкички по някаква карта.
Помъкна се към супера „Нийл Армстронг“.
Взе със себе си и пластмасовия извънземен. Ето така се атакува планета! Цели серии извънземни — по едно във всяка кутийка! Изчакай, докато се намърдат във всеки кухненски шкаф по цялата страна, дай сигнала и прааас!
„Серийни“ убийци!
Може пък някъде, на някоя друга планета, с всеки пакет „Снапикристали“ с амониева глазура да получаваш и безплатно човече. „Ей, зоркове! Съберете цялата серия!“ И като си ги представиш само ситните пластмасови човечета… Естествено, всички до едно — с патлаци! Излезеш на улицата, поразходиш се и виждаш — всеки понесъл патлак, много ясно.
Погледна през прозореца на автобуса.
Ами че така си и беше. Никой не би си направил труда да набута пластмасови извънземни в пластмасовите кутии със закуска, ако въпросните извънземни се занимават, такова де, с най-обикновени, ежедневни работи. С Космикзипо-лазерниФ градинарски ножици в ръце! Возейки се в автобус „МегасмъртФ“! Висейки около супера „Звездният нахалник“!
Бедата с всички извънземни, които бе виждал, беше следната: те или искат да те изядат, или — да ти пускат музика, докато станеш по-добър човек. Никога не се натъкваш на такива, дето искат от тебе нещо съвсем обикновено, например, да им дадеш косачката назаем.
Клатето, Йонеса и Бигмак се опитваха да кибичат до фонтана със скулптурите, но всъщност по-скоро се мотаеха около него. Йонеса беше облечен със същите сиви панталони, с които ходеше и на училище. Не можеш да кибичиш по сиви панталони. Клатето пък още се влачеше с онези слънчеви очила, само дето не бяха слънчеви, защото той тъй и тъй трябваше да носи очила — бяха от ония, фалшивите слънчеви очила за туристи. Освен това не съвпадаха по размер с очилата отдолу и бяха протрили червени белези върху носа му. И беше облечен с анорак. Клатето сигурно беше единственият човек в цялата вселена, който все още носеше анорак. А пък Бигмак, в добавка към камуфлажните си гащи и фланелката с Терминатор отпред и с изписан с химикалка надпис „Блекбърийските скинове“ отзад, се беше окичил и с колан, направен изцяло от гилзи на патрони. Изглеждаше много тъпо.
— Йо, пичове! — поздрави Джони.
— От цяла вечност киснем тука! — отвърна му Йонеса.
— Пропуснах си спирката и трябваше да се връщам пеша — обясни Джони. — Нещо се бях замислил. Кво става?
— Какво искаш да кажеш: „Кво точно става?“ или „Ей, пич, ко стаа, бе?“ — обади се Клатето.
— Кво точно става? — поясни Джони.
— Искам да се отбия до „Джей и Джей софтуер“ — отговори Клатето. — Може да са получили „Космически салфетки за кафе“. В „Бръммм!“ имаше рецензия и там пишеше, че защитата им била наистина непробиваема.
— А споменаваше ли се дали играта струва нещо? — поинтересува се Бигмак.
— На кого му пука?
— Някой ден ще те хванат — рече Йонеса.
— И като те хванат, веднага ти предлагат работа в „Силиконовата долина“ — да проектираш антипиратски програми — ухили се Клатето. Очите му светнаха зад двата чифта дебели стъкла. Клатето си мислеше, че Калифорния е онова място, където отиват добрите хора, след като умрат.
— Не позна. Просто се вкарваш в беля и те съдят — възрази му Йонеса. — И ченгетата ти прибират всичките компютри. Във вестника го пишеше.
Влачеха се безцелно към компютърния магазин.
— Веднъж гледах един филм… Та там се разправяше за едни компютърни игри и ако наистина си добър, извънземните пристигаха да те приберат и после трябваше да управляваш космически кораб и да изтрепеш цяла флотилия лоши извънземни — обади се Бигмак.
— И изтрепа ли ги? Искам да кажа, изтрепаха ли лошите извънземни във филма?
Бигмак изгледа Джони, сякаш беше нещо мръднал.
— Много ясно. Че как иначе! Щеше ли да има смисъл?
— „Само ти можеш да спасиш човечеството“ — рече Джони.
— Кво?!
— Играта бе — намеси се Клатето.
— Но по обложките на игрите винаги пише нещо такова! — обясни Джони. „Освен ако не ги взимаш от Клатето — добави той наум. — Тогава получаваш само гола дискета.“
— Ъ-хъ. Мммда. Вярно бе. Че що не?
