вестниците пишеше за тях. Вирусът „Петък, тринадесети“ или нещо такова. Нещо в програмата внимава за датата и когато дойде петък, тринадесети, се предполага, че ще спретне някоя гадост на компютрите из цялата страна.
Носеше се и мълвата за някакъв ЗОЛКХ — „Зловредно общество на лошите компютърни хакери“ — и Клатето цяла седмица беше идвал на училище със саморъчно стъкмени тъмни очила.
Джони се върна в стаята си и се загледа в монитора. На него чат-пат проблясваше по някоя звездичка.
Клатето веднъж беше написал една компютърна игра, която представляваше нещо такова и се наричаше „Пътуване до Алфа Кентавър“. Изглеждаше като екран с няколко точки по него. Защото, както обясни той, играта му се развивала в реалното време — за което никой никога не бил чувал, преди да се появят компютрите. По телевизията чул, че до Алфа Кентавър се пътува три хиляди години. И написал играта така, че ако някой си държи компютъра включен три хиляди години, накрая за награда в средата на екрана се появява мъничка точица, а после и надпис: „Добре дошли на Алфа Кентавър. А сега си вървете“.
Джони погледа още малко монитора. Един-два пъти побутна джойстика и смени курса. Все тая. Космосът си беше същият — откъдето и да го погледнеш.
— Хей? Има ли някой там? — прошепна той.
Преди да си легне, погледа малко телевизия. Пак даваха ракети и някой разправяше нещо за други ракети, с които щели да свалят първите ракети.
Флотилията се носеше из космоса във формата на гигантски конус, дълъг стотици километри.
Капитанката се огледа назад: десетки кораби-майки, стотици изтребители. И прииждаха все повече и повече, щом до тях стигнеше вестта, че са се предали.
Корабът на Избрания предвождаше флотилията. Не отговаряше на никакви повиквания.
Но никой не ги обстрелваше. Вече от часове не се беше мяркал вражески кораб. Може би — помисли си Капитанката — този път наистина ще стане. И врагът вече е далече…
Джони се събуди вътре в играта.
Спането в звездолета си беше мъчна работа.
Това кресло отначало му се бе сторило най-удобното нещо в цялата вселена, но направо да се смае човек колко неудобно беше станало само след няколко часа. Тоалетната пък представляваше твърде сложно преплитане на тръби и автоматично захлопващи се люкове и, както вече беше започнал да усеща, не беше чак дотам мирисоизолирана.
Ето това не можеха да ти дадат компютърните игри: миризмата на Космоса. Космосът си имаше собствен мирис — като подмишницата на машина. Не се измърсяваш, защото мръсотия тук няма, но пък над всичко е надвиснала някаква особена „кирлива“ чистота.
Радарът каза: „Пиууу!“
След мъничко видя и точицата на екрана. Не шаваше много-много и без съмнение не стреляше.
Заряза флотилията и тръгна на проучване.
Грамаден кораб си беше. Или поне едно време е бил грамаден. Доста голяма част от него беше стопена.
Носеше се в пространството — абсолютно мъртъв, със съвсем тихичко боботене. Беше зелен, формата му смътно напомняше триъгълник, ако не броим шестте крака — или може би ръце. Три от тях представляваха строшени чукани. Приличаше на мелез между паяк и октопод, проектиран от компютър и сглобен от стотици заварени едно за друго кубчета.
Грамадното туловище се извърна и той забеляза огромните прорези в него — краищата им бяха разтопени. Вътре като че ли се виждаха палуби.
Включи радиото.
— Капитане?
— Да?
— Виждате ли онова нещо там? Какво е то?
— Понякога и ние се натъкваме на тях. Според нас, те са принадлежали на някаква древна раса, вече измряла. Не знаем нито как са се наричали, нито откъде са дошли. Корабите им са много недодялани.
Мъртвият кораб бавно се извъртя. От другата му страна се виждаше дълго петно от изгаряне.
— Според мене, наричат се „Космически нашественици“ — обади се Джони.
— Вие ли ги наричате така?
— Да.
— Тъй си и мислех.
Джони се радваше, че в момента не вижда лицето на Капитанката.
Никой не знае нито откъде идват, нито дори как се наричат. И никой вече няма и да знае — мина му през ума.
Пиууу! — обади се радарът.
Към флотата с огромна скорост се носеше човешки кораб.
Този път той не се колеба нито миг.
Работата беше там, че скрийуийците всъщност не ги биваше много в битките. След първите няколко игри вече беше съвсем лесно да ги победиш. Като че ли не му хващаха цаката на боя. Не знаеха нито как да се промъкват и да връхлитат изневиделица, нито как да отблъскват ударите.
Като си помислиш — те всичките си бяха такива. Джони беше играл сума ти игри, в чиито заглавия имаше думичките „космос“, „космически“ и „битка“ и всичките извънземни бяха такива, че като поиграеш една седмица, после ги биеш от лесно по-лесно.
Този играч не би се справил с истински човек.
Имаш шест ракети. Джони беше изстрелял вече две — още когато врагът бе не по-голям от точица. После просто задържа пръста си върху бутона за стрелба, докато изстреля каквото можа.
Разпръсна се облак от отломки… и това беше всичко.
В края на краищата, никой не беше умрял. Който и да беше, той просто щеше да започне играта отначало.
Струваше му се, че всичко е наистина, но пък нали това беше сън…
Когато човек сънува, винаги му се струва, че всичко е наистина.
Насочи вниманието си към нещото до контролното кресло. То имаше дюзичка, от която в картонена чашка изтичаше нещо като много рядък зеленчуков бульон, и процеп, от който изскачаха много големи найлонови пликове с мънички подобия на сандвичи в тях. Налагаше се пликовете да са големи, за да побират и целия асортимент от добавки, които съдържали всичко, абсолютно необходимо, за да поддържат един звезден воин здрав. Здрав — да, но не и щастлив…
И залък не беше успял да хапне, когато нещо тресна кораба. Червен блясък изпълни кабината; алармените системи ревнаха.
Вдигна поглед тъкмо навреме, за да види кораба, който завиваше назад, за да връхлети отново.
Дори не беше погледнал радара.
Пиеше си чая, да му се не види!
Извъртя кораба. Мултивитаминният сандвич отхвръкна и се заби някъде между жиците.
Връщаше се. Джони започна бясно да натиска разни копчета.
Дръж се…
Кое беше най-лошото, дето би могло да му се случи?
Да се събуди у дома в леглото.
Успокои се. Извъртя кораба. Започна да се движи на зигзаг. Удари го нова ракета. Нападащият кораб премина с рев покрай него и Джони го обстреля. С всичко.
И пак — облак от отломки.
Никакъв проблем.
Но сигурно онзи беше изстрелял ракета тъкмо преди той да го улучи. Нов червен проблясък. Светлините угаснаха. Корабът подскочи.
Главата му се удари в облегалката, отметна се и се фрасна в контролното табло.
