се справяш в училище и мислил ли си наистина какъв точно искаш да станеш, като пораснеш.
Онова, което се изискваше от тебе, беше да не го насърчаваш — ала по възможно най-учтивия начин.
Баща му приседна на ръба на леглото и се огледа из стаята, като че ли никога преди не я беше виждал. След дежурните въпроси за учители, които вече цяла година не преподаваха на Джони, баща му известно време само седя и гледа в нищото, а после се обади:
— Нещата напоследък доста се объркаха. Предполагам, че си забелязал.
— Не съм.
— Объркаха се. Никак не е време за започване на нов бизнес.
— Да.
— Всичко нормално ли е?
— Да.
— За нищо ли не искаш да си поговорим?
— Не, май че не.
Баща му пак се огледа из стаята. После отново заговори:
— Помниш ли, миналата година, като ходихме във Фалмут за една седмица? Цялото семейство?
— Да.
— Хареса ти, нали?
Тогава Джони беше изгорял на слънцето, беше си изкълчил глезена на някакви скали и трябваше да става в осем и половина всяка божа сутрин, макар че ужким беше във ваканция. А пък единственият телевизор в хотела се намираше пред някаква бабишкера, която беше захапала дистанционното и изобщо не го пускаше.
— Да.
— Пак трябва да отидем.
Баща му се беше втренчил в него.
— Да — отговори Джони. — Би било хубаво.
— Как се справяш с „Космически нашественици“?
— Моля?!
— С „Космически нашественици“. На компютъра.
Джони се обърна и погледна угасналия екран.
— Какво е това „Космически нашественици“?
— Че не се ли казват вече така? „Космически нашественици“? Едно време ги имаше по кръчмите и по разни други места… Ох, то беше преди ти да се родиш. Цели колони от едни такива бодливи, зелени, триъгълни, шестокраки извънземни, които прииждаха ли, прииждаха на екрана, а пък ние стреляхме по тях и ги трепехме.
Джони се позамисли.
— И какво ставаше, като ги натръшкаш всичките?
— О, идваха още. — Баща му се изправи. — Сега сигурно всичко е много по-сложно, предполагам.
— Да.
— Написа си вече домашните, нали?
— Да.
— По какво бяха?
— По история. Трябваше да пиша за Христофор Колумб.
— Хммм… Можеш да включиш и това, че когато е потеглял, той не е тръгвал да открива Америка. Всъщност бил тръгнал да търси Азия и открил Америка по случайност.
— Да. Пише го в енциклопедията.
— Радвам се, че я използваш.
— Да. Много е интересна.
— Ами хубаво. Хубаво тогава. Е, аз отивам пак да погледна онези сметки…
— Добре.
— Ако има нещо, за което искаш да си поговорим, нали знаеш…
— Добре.
Джони изчака, докато чуе как вратата на всекидневната се затваря. Зачуди се дали пък не трябваше да попита баща си къде се е дянала инструкцията за миялната машина.
Включи компютъра.
След малко се появи надписът „Само ти можеш да спасиш човечеството“. Изгледа мрачно въведението и после хвана джойстика.
Извънземните ги нямаше никакви.
Отначало си помисли, че нещо се е объркал. Рестартира играта.
Извънземните пак ги нямаше никакви. Виждаше се само черен космос, тук-там поръсен с блещукащи звездички.
Хвърча насам-натам, докато горивото му свърши.
Ни помен от Скрий Уий. Никакви точки на екрана на радара. Никаква игра.
Бяха си отишли.
3. „СЕРИЙНИ“ УБИЙЦИ
Този ден излъчваха повече новини от обикновеното. През половината време даваха танкове и карти на пустини, целите нашарени с червени и зелени стрелки, а в ъгъла на екрана се мъдреше снимката на някой журналист с прилепена до ухото телефонна слушалка, който приказваше с пращящ глас.
Когато Джони звънна на Клатето, в слушалката също се чуваше пращене.
— Извинете, може ли да се обади Кла… Стивън?
Мрън-мрън, щрак, туп, тътрене на крака.
— Да?
— Аз съм, Клати.
— Да, кажи.
— Напоследък поглеждал ли си „Само ти можеш да спасиш човечеството“?
— Не. Ей, виж какво, набарах един начин да…
— Можеш ли сега веднага да си я пуснеш?
Мълчание.
— Ти добре ли си?
— Кво?
— Звучиш, като че ли ти има нещичко.
— Виж какво, просто иди и си пусни играта, става ли, а?
Клатето му звънна чак след час. Джони чакаше на стълбите.
— Може ли да говоря с…?
— Аз съм.
— Извънземните ги няма, нали?
— Няма ги.
— Сигурно е нещо, вградено в играта. Нали знаеш, и това се прави. Нещо като бомба. Сигурно е програмирана така, че на определена дата всичките извънземни изчезват.
— И що така?
— За по-интересно, предполагам. Сигурно „Гоби софтуер“ сега ще започне да пуска реклами за това по вестниците. Ей, добре ли си? Гласът ти като че ли нещо прегракна.
— Нямам проблеми.
— Ще идваш ли утре до супера?
— Ъ-хъ.
— Хайде тогава, чао. Ще се видим там.
Джони се вторачи в мъртвата слушалка. Разбира се, имаше ги тези работи по компютрите. И по
