Най-накрая мистър Пейтъл се предаде и размаха ръце във въздуха.
— Как ги намирате онези работи, дето стреляте по тях? — попита той.
— Те ви намират — обади се някой. — Досега да сте умрели.
— Видяхте ли?! — извика момичето. — Космос и нищо друго! Часове наред я държах включена — напразно! Космос и толкова!
— Може би не си постоянствала. Вие, хлапетата, не знаете какво означава думата „постоянство“ — възрази мистър Пейтъл.
Клатето хвърли поглед на Джони над главата на магазинера и вдигна вежди.
— Това означава упорито да се опитваш да направиш нещо — услужливо се обади Джони.
— О, да, прав си. Е, завчера аз си прекарах цялата вечер в упорито опитване и пак нищо не намерих.
Мистър Пейтъл разопакова внимателно новото копие. Целият магазин го гледаше как пъха дискетата във флопито.
— Е, да видим сега как изглежда играта, преди да я е разбъзикал мистър Клати — рече той.
Заглавието се раздипли на екрана. После потече историйката, каквато си я знаеха. И инструкциите.
И космосът.
— Ей сегичка ще видим… — процеди мистър Пейтъл.
Пак космос.
— Тази ми я докараха едва вчера!
Още космос — и още, и още — колкото си щеш. Той, космосът, си е такъв.
Мистър Пейтъл вдигна обложката, огледа я внимателно… Но нали всички го бяха видели как маха целофана…
Отишли са си — помисли си Джони. — Дори и от новите игри.
Всички до един са си отишли.
Целият магазин се хилеше. Но Клатето и Йонеса се бяха втренчили в него.
4. „УМИРА СЕ САМО НАУЖКИМ“
— Според мене… — замисли се Бигмак. — Според мене…
— Да? — насърчи го Йонеса.
— Според мене… Роналд Макдоналд2 прилича на Исус Христос.
Бигмак ги правеше тези работи. Понякога излизаше с някое такова голямо, бавно умозаключение, което предполагаше известен период на задълбочено мислене. Беше като с планините: Джони знаеше, че те се образуват, когато два континента се блъснат един в друг, но никой никога не го беше виждал в действие.
— Тъй ли? — обади се Йонеса с много учтив глас. — И защо мислиш така?
— Ами погледни ги всичките тия реклами. — Бигмак замахна неопределено към останалата част на закусвалнята. — Значи, отиваш в някакъв щастлив край, където има езера от бананов млечен шейк и… и дървета, целите покрити с пържени картофки. После… тоя, Крадецът на хамбургери. Той е Дяволът.
— Мистър Зипи си е сложил за реклама огромен говорещ сладолед — вметна Клатето.
— Това не ми харесва — обади се Йонеса. — Не бих се доверил на сладолед, който се опитва да те навие да ядеш други сладоледи.
Случваше се да си приказват така часове наред, когато имаше тема, която не им се искаше да захващат. Но сега май вече си бяха изприказвали всичките такива приказки.
Погледнаха мълчаливо Джони. Почти не беше докоснал хамбургера си.
— Вижте, нямам представа какво става — рече той.
— На „Гоби софтуер“ наистина ще им се скофти, като разберат каква си я забъркал — ухили се Клатето.
— Нищо не съм забърквал! — кипна Джони. — Не съм аз виновен!
— Може да е вирус — намеси се Йонеса.
— Дума да не става — възрази Клатето. — Имам сума ти вируси. Те просто прецакват компютъра. Не ти прецакват мозъка.
— Могат — възрази Йонеса. — С разни трепкащи светлинки и тям подобни. Нещо като хипноза.
— А преди ми разправяше, че аз съм бил измислил всичко! Бил съм проектирал фантазии!
— Това беше преди дъртият Пейтъл да пробва половин дузина игри. Радвам се, че го видях това нещо. Знаеш ли, че той всъщност й даде ново копие и й върна парите?!
Джони се усмихна притеснено.
Клатето чукаше с пръст по масата. По-точно отчасти по масата, отчасти в локвичка сос за барбекю.
— Не, аз все още съм на мнението, че това е нещо, което „Гоби софтуер“ са заложили във всички игри. Ама да ви кажа, идеята с вируса ми харесва — рече той. — Хора, които прихващат вируси от компютри?! Върхът!
— Не е така — смънка Джони.
— Това го правят с филмите — слагат само един кадър или нещо такова, например, някакъв сладолед или нещо такова, и той влиза в съзнанието на хората, без те да разберат, и после на всички им се яде сладолед — обясни Йонеса. — Викат му „подсъзнателна реклама“. Ще е съвсем лесно да го направиш на компютър.
Джони се замисли за Капитанката — как му беше показала снимки на децата си. Не му приличаше много-много на хипноза. Не знаеше на какво точно му прилича, но на хипноза определено не приличаше.
— Може пък да са истински извънземни и да са завладели контрола над твоя компютър — обади се Йонеса.
— Ууу-иии-ууу — зави Бигмак, размаха ръце във въздуха и заговори с глух глас: — "Джони Максуел не го знаеше, ала току-що беше навлязъл в… Зоната на Буламача… ти-ру-лиру-лиру…
— В края на краищата, предполага се, че ти ги водиш към Земята — продължаваше Йонеса.
— Но те просто наричат така собствения си свят! — възрази Джони.
— Това са ти го казали те. И освен това са тритони. Като нищо може да си ги повел насам.
Всички погледнаха нагоре, все едно можеха да видят нещо през тавана, застрахователната компания „Т и Ф“ и покрива — например, огромна извънземна флотилия горе, в небето.
— Занасяш се — рече Клатето. — Не можеш да нападнеш планета с цяла сюрия извънземни, които си измъкнал от някаква компютърна игра. Те живеят на екрана. Те не са истински.
— И сега как смяташ да я караш? — попита Йонеса.
— Ами че просто ще карам нататък — отговори Джони. — Кое беше това момиче в магазина?
— Не я знам — вдигна рамене Клатето. — Веднъж съм я виждал — преди да изиграя „Космическа писта“. Момичетата не ги бива много в компютърните игри, защото тяхното пространствено… нещо си там не е чак толкова добро като нашето — продължи той с лековат тон. — Нали разбирате, не можели да мислят в три измерения или нещо от сорта. Нямат нужния инстинкт.
— Капитанката е женска — обади се Джони.
— При гигантските алигатори сигурно е другояче — реши Клатето.
Бигмак смучеше пликче с кетчуп.
— Мислите ли, че извънземните все още ще се навъртат наоколо, когато порасна достатъчно, че да отида войник? — попита той замислено.
— Не — отвърна Йонеса. — Брус Бурята дотогава ще ги е насмел. Ще им е разказал играта.
— Коя игра? — гракнаха те в хор като уморени монаси.
Следобед ходиха на кино. Гледаха „Алабама Смит и императорската корона“. Клатето твърдеше, че филмът бил расистки, но пък Йонеса каза, че доста му харесал. Заспориха може ли филмът да е расистки, щом на Йонеса му харесва. Джони купи пуканки за всички. Имаше и още нещо в този Помирителен период — джобните пари бяха спорадично явление, но пък като ги имаше, бяха повече.
Когато се прибра, яде спагети, после гледа телевизия. Онзи, пирамидалният, маскиран като пустиня,
