Тръгна да търси Марко и Силвър, които бяха застъпили смяна на греблата, и се намести помежду им.
— Тия дракони са реактивни — заяви тя. — Успях да отворя шията — отвътре е тапицирана с нещо като дунапрен. И се режеше като пача. Когато пробвах лазера за заварки върху него, хич не се и затопли даже.
— Ами тялото? — попита Марко.
— Люспите са корави, ама корави, ти казвам! Може би забелязвате, че държа в ръцете си останки от вибротрион. А разправят, че тия триони можели да разрежат обшивката на космически кораб.
Силвър се ухили.
— Накрая почваш да си мислиш за същества, които пият керосин. Не се и съмнявам, че си пропуснала да го минеш с гайгера — изсумтя кунгът.
— Не, пробвах го, естествено. Нищо.
— Много съм изненадан.
— Искате ли да чуете какво стана, когато му прерязах врата и пъхнах гайгера в телесната кухина?
— Направо изгарям от нетърпение да го чуя.
— Вътре с по-горещо и от ада. Това нещо си е жива атомна пещ. И хич не ми разправяйте, че е плод на еволюцията — не и в един земеподобен свят. Конструирано е! Ето къде ще намерите ония, които са построили Диска — там, откъдето е дошло това чудо!
— Центърът на Диска — замислено рече Силвър. Кин зяпна, а Шандата кимна нехайно и налегна веслата.
— Нали знаете, че езиците ми вървят — отбеляза тя. — Поприказвах си с този-онзи. Стигнахме до етапа „посочи и кажи“. Понякога им се случвало да видят такива зверове. По тия краища те идват от изток, но когато корабите плават на юг, драконите се появяват от североизток. Ето защо заключих, че идват от централната област. Какво ме зяпате така?
— Марко вече каза, че искал да отиде до центъра. Май… май барометър се канеше да им предлага.
Следващата зора ги завари да плават сред все по-разбунено море и най-накрая навлязоха в един фиорд, който се виеше сред бели планини. Видяха колония от каменни къщи с покриви от торф и мижави пасища. Хората се стекоха на чакълестия бряг, а после се дръпнаха с писъци, когато Силвър скочи през борда, нарами кораба и го изнесе на брега сам-самичка, докато гребците си седяха по местата и се подсмихваха като зли демони.
На носа беше завързана драконска глава с изцъклени очи.
Лейв ги въведе в колиба с висок покрив, която накара Кин да се зачуди каква точно беше историята за Грендел. Но, разбира се, Грендел се прокрадваше покрай нея, размахваше многобройните си ръце и търсеше с поглед потенциални убийци из тълпата.
Когато очите й свикнаха със сумрака вътре, тя забеляза огъня, който гореше в една яма, и мъжа, седнал до него на грубо сковано столче, изпънал напред единия си крак. Беше рижав и брадат.
Той се надигна с клатушкане от столчето и прегърна Лейв. И двамата се държаха така, сякаш възможността единият да се опита да намушка другия почти не съществува. После по-младият заговори.
Сагата излезе доста протяжна. След малко изведоха стареца навън, за да му покажат останките от мъртвия дракон. Представиха го на Силвър, а после той закуцука около Марко, който го гледаше под око.
Дядката се ухили на Кин по начин, който недвусмислено изразяваше едни такива хоризонтални мераци.
Насърчени от тази проява, наизлязоха и други местни жители. Вниманието на Кин бе привлечено от двама мъже в черни одежди. Единият гледаше Марко с боязън и нареждаше нещо на глас.
Силвър извъртя глава.
И изтресе едно изречение на същия език.
Оттам нататък превеждаше Силвър.
— Езикът е латински, езикът на древния Рем. Само дето тези хора говорят не за Рем, а за Рим.
Кин се замисли.
— Ромул и Рем — рече тя най-накрая. — Основателите на Ремската империя. Чували ли сте легендата?
— Спомням си, че май се натъкнах на нея в някаква фолклорна антология.
— Значи на Диска Ромул е спечелил привилегията градът да бъде кръстен на него. А какво друго казаха?
— О, надрънкаха един куп дивотии за демони — обичайните за примитивните общества истории. Някога да сте чували думата
Кин се огледа. Тези хора бяха или първобитни, или превъзходни актьори. Може би боговете бяха онези, които бяха построили Диска.
— Я ги разпитай за боговете — подкани тя Силвър. Последва дълъг-предълъг разговор, а най-старият от мъжете сегиз-тогиз сочеше небето. Лейв и баща му ги наблюдаваха внимателно.
Най-накрая Силвър кимна и се обърна към Кин.
— Чакай сега да видя правилно ли съм схванала — рече тя. — Боговете са цяла камара, обаче шефът им се казва Христус. Висшият жрец живее в Рим. Има и някакъв по-друг бог, дето създал света за шест дни. Усещам за какво ще ме попиташ — вдигна тя лапа, щом Кин понечи да й каже нещо. — Помолих ги за подробности. Тоя бог-създател има цял куп помощник-богове с крилца, а има и едно друго по-низше същество, което се нарича Шайтана и като че си пада размирник. Освен това имаше много от обичайните религиозни приказки.
— Шест дни? Прекалено бързо е — отбеляза Кин. — На Компанията ще й трябват цели шест години да ти стъкми свят дори от полуготови продукти. Честно казано, аз направо бих отписала тая история като чист мит.
— Необикновено прям мит — изтъкна Силвър. — В повечето митологии светът е създаден от панкреаса на пастрока на върховното същество или пък от кръвта на свещения бръмбар, такива ми ти работи.
Кин се намръщи. На Земята съществуваха цял куп религии. Земята колкото изнасяше култове, толкова и внасяше. На всяка човешка секта, която практикуваше заплетените ехфтски ритуали на времето, се падаше групичка боядисани в яркожълто шанди, които думката тарамбуки и нареждаха по мразовитите шандски улици. Общо взето, служителите на Компанията, тъй като бяха в бизнеса със сътворенията, много-много не се занимаваха с религия или пък се хващаха с нещо просто и бедно откъм противоречия като например вещерство или будизъм.
През живота си Кин беше пробвала на вкус какви ли не култове — ей така, от любопитство. Изправи се, падни на колене, изкачи се на планина, пей, разкарвай се гол, върти се, танцувай, пости, отвращавай се, тъпчи се, моли се — понякога беше много приятно дори, но винаги беше насочено навътре, нереално.
Бащата на Лейв тегли пространна реч на единия от свещениците, а после свещеникът попита нещо Силвър. Тя се разсмя и му отговори.
— Иска да купи Валхалската пещ — преведе тя.
— Кое?!
— Сложи-масичката. Разправя, че знаел, че във Валхала всички ядат и пият безкрай и сега бил разбрал, че е така, защото имат подръка пещи, които бълват ядене и пиене.
— Кажи им, че не се продава. — Тя погледна Ейрик Червения. Рижия Ерик. На Земята в сърцето на Валхала се намираше обветрена могила, където водите на петте вътрешни морета се изливаха в Дългия фиорд. Наричаха го Брадата на Ейрик. В могилата беше погребан Рижия Ерик и тя беше голяма туристическа атракция.
Силвър си пое дълбоко дъх.
— Освен това иска да поправим Слънцето — каза той.
