Щом видя физиономията на Кин, човекът заговори бавно на латински.
— Тази година посред зима пукнала пролет, така разправя той. На няколко пъти Слънцето помръкнало. Няколко нощи звездите мигали. И, такова, нещо й станало на една от планетите.
Кин се облещи насреща му. После отиде в коридора, където Силвър бе стоварила масата, и поиска голяма чаша от сладката бира. Донесе я и я пъхна в покритите с белези ръце на Ейрик.
— Кажи му, че е било по наша вина. Кажи му, че ако успеем да разгадаем тайните на техния свят, ще сменим планетата и ще видим какво можем да направим за Слънцето. Звездите мигали, така ли рече?
— Очевидно те това са и очаквали. Гореспоменатият Христус се бил родил преди близо хиляда години и тук е много разпространено убеждението, че пак щял да намине тъкмо по това време. Я хвърли едно око на морето.
Кин се обърна. Вълните обливаха брега, дори и тук. Дочуваше как нейде далече, в открито море, гърми буря. Но небето беше синьо, безветрено…
— Казах аз, че Дискът не е никак надежден — рече тя. — Май системите му за управление са се повредили. Ейрик хич не ми изглежда притеснен, Силвър.
— Разправя, че той бил виждал и чувал много богове. Боговете направо за нищичко ги нямал. Ако сме успеели да оправим времето, щял да ни дари с много дървен материал.
— Дървен материал ли?
Силвър огледа селото.
— Тук дървеният материал като че е дефицитен — отбеляза тя. — Забележи, няма дървета.
Такъв би трябвало да бъде Климатичният Оптимум, рече си Кин. На Земята беше точно така. Експанзията на север бе станала по време на продължителен топъл период и тогава дори една ивица от брега на Гренландия що-годе ставала за живеене…
Тук през някои нощи звездите мигаха.
Марко и Кин нощуваха в голямата стая; Силвър обаче предпочете хладината на кораба. Никой не се опита да натири Кин при женорята. Това богините бяха съвсем друга работа.
Тя лежеше и гледаше горящия огън. Прибоят продължаваше да ехти. Приливи, помисли си тя. Тая половинлитрова Луна надали можеше да е причината за тях. Трябваше да има някакви регулирани приливи и отливи, обаче нещо беше тръгнало накриво.
Копнееше за сънотворка. След това в устата ти оставаше вкус на маймунски писоар, но пък те приспиваше за нула време. Имаш ли си „сънчо“, ни безсъние те тормозеше, ни пък камъни ти убиваха на гърбината. Кратък и дълбок сън без сънища.
Най-накрая тя се предаде, стана и премина през тъмната стая. Мъжът на вратата припряно се дръпна и я пусна да мине.
Небето сияеше, цялото в звезди менте. Кин потръпна, но не можеше да сдържи възхищението си от ерзац-вселената, която сияеше над тъмния, огласян от прибоя фиорд.
Това не беше Земята. Беше диск с диаметър около двеста и петдесет километра с маса към 5,67 х 10 на двайсет и първа степен тона. Това означаваше, че той или беше генерирал гравитация, или лустро от неутроний, докато е бил още скала. Въртеше се много бавно, като монета, подхвърлена в петмез, и мъкнеше подире си фалшиво слънце, фалшива луна и цяло семейство фалшиви планети. Знаеше всичко това, но тук, на това място, и й беше трудно да го повярва.
Студът започна да я хапе и тя потръпна. Замразена звездна светлина.
Свят — механична играчка. Свят без астрономия. Астрономията като такава може би съществуваше, но някой се беше избъзикал много гадно с тукашните астрономи. Свят, където смелите и дръзките пропадаха в бездна. Дракони. Троли. Миш-маш.
Откри една планета близо до… ами, все пак се налагаше да каже „хоризонта на Диска“ поради липса на по-добра дума. Не, твърде бързо се движеше за планета.
А после изведнъж в небето блесна огнен вимпел.
Той удари Диска някъде на изток. На Кин й се стори, че усети удара.
Тя притича до редицата закотвени кораби, към покрития с блещукащ скреж силует.
— Силвър? Ти ли си?
Ама че тъпо. Че колко ли шанди имаше на тоя Диск?
— А, Кин. Не се и съмнявам, че си го видяла.
— Какво беше?
— По-голямата част от нашия кораб. Беше само въпрос на време. По-добре щеше да е Марко да го беше взривил, а да е го зарязва така — да се надяваме, че е паднал в някое море или пустиня. Аз се надявах да падне върху долната страна на Диска.
— Без съмнение това е добър начин да кажем „тука сме“ на тукашните господари. Първо им вадим планетата, после им стоварваме кораб на главите.
— Преди да го видя, забелязах нещо — рече Силвър. — Видя ли оная планета ей-там? Коя ли ще да е тя?
— Ако това беше Земята, то там трябваше да се намира Вене… не, не, тя е…
— Точно така. Тази няма луна.
Кин усети тръпка на възбуда. Онези, които бяха построили Диска, бяха пропуснали нещо. Как ли са могли? Венера и Адонис, спътник почти колкото Луната, открай време господстваха над изгревното и над залезното небе на Земята. Защо във вселената на Диска бяха пропуснали спътника? Мистерия и това си е.
— Направо да напишеш филмче за астрономията и социологията — рече Силвър. — Например, винаги съм смятала, че човеците първи са полетели в Космоса, защото нещо постоянно им напомня, че в нашата Вселена всяко нещо се върти около друго.
— Вие винаги сте имали в небето си онази двойна планетна система, за да ви намеква, че не всичко се върти около Земята. Докато ние си имаме Близнак, а кунгите изобщо не могат да виждат небето. Ако сестрата на вашата планета си нямаше луна, историята ви едва ли щеше да е чак толкова опростена.
Те седяха заедно и гледаха как безлунната планета самотно залязва в леко зазорилото се небе. Кин се сгуши в козината на Силвър и се зачуди дали сложи-масичката е в безопасност. Вероятно. Тукашното население питаеше здравословно уважение към Марко.
Силвър явно си мислеше за същото, защото попита:
— Кин? Спиш ли?
— Ммм.
— Ако сложи-масичката се повреди, искам да ми обещаеш, че ще ме парализираш и ще позволиш на Марко да ме убие.
Кин се надигна в мрака и се намръщи.
— Много ясно, че няма! Пък и как ще те парализираме?
— В момента имаш у себе си ръчен парализатор. На няколко пъти го забелязах. Учили са ме на наблюдателност. Вие ще ме убиете от страх в какво ще се превърна тогава. Заради собствения ми страх.
Кин изсумтя в знак на несъгласие, отпусна се по гръб и се замисли за шандите.
Те не можеха да поемат нито кунгски, нито човешки белтъчини. Преди сложи-масичките да станат нещо обичайно, това означаваше, че шандите могат да напускат планетата си само с личен фризер.
Веднъж се беше случило един човешки кораб да кара четирима шандски посланици към По-велика Земя и фризерът се беше повредил. Посланиците бяха хора цивилизовани. Обикновено лишените от храна шанди за два дни се превръщаха в побеснели зверове. Милион години еволюция се давеше в слюнка.
Посланиците бяха издаянили петдесет и шест часа.
Нямаше нито един оцелял. Последната шанда се беше самоубила, след като се беше събудила след тежкия сън с претъпкан търбух и бе видяла какво я обкръжава. Средностатистическата шанда не би го направила, но средностатистическата шанда не беше посланичка, обучена да мисли като космополит.
Простата истина бе, че шандите обичат шандско. Може ли ритуалният канибализъм да намери място в едно цивилизовано общество? Е, те му бяха намерили.
Съществуваше Играта. Правилата й бяха древни, свято тачени и прости. От две срещуположни страни
