влизаха две шанди — за тази цел ограждаха малко тундра или гора. Имаше си и определени правила за оръжието. Победителят добре си похапваше.
Кин я загриза любопитство.
— Ти някога играла ли си Играта, Силвър? — попита тихичко тя.
— Ами че да, защо. Три пъти, когато вече не можех да изтрая — отвърна Шандата. — Два пъти у дома и веднъж на друго място, нелегално. В този случай противничката ми беше професор региус по лингвистика от университета в Гелт. Доста ми е останало във фризера от нея, нищо че мина толкова време. Скърбя, защото май си умря залудо.
— Но нали вече имате сложи-масички. Играта вече е ненужна.
Силвър сви рамене.
— Традиция — рече тя. — Онова, което сме вършили от нужда, сега го вършим заради… ами мисля, че можеш да го наречеш спорт, макар че има елементи на перчене, идентификация с древното ни минало и утвърждаване на нашата шандност. Според тебе това е варварство.
Беше твърдение, а не въпрос. Но Кин все пак поклати глава.
— И човеци са участвали в Играта — продължи Силвър. — Скъпо си платиха те за шанса да докажат своето… ха сега де? Мъжкарство? Ако победят, единственото, което получават, е главата на жертвата, за да си я окачат на стената.
— Ъъ… ами какво става, ако победи Шандата?
— Получава двама престъпници с присъди.
Кин се замисли: това си го правят шандите на тяхната си планета и то изобщо не ти влиза в работата. Човекът не може да натрапва ценностите си на другите раси. Но постоянно се опитва.
Влакът на нейната мисъл дерайлира заради писъка, който се разнесе от голямата стая. Навън под звездите се втурна човек и се просна на тревата, вкопчен в хълбока си.
Кин скочи и се затича нататък, извадила парализатора от колана си. Чу как нещо се стовари тежко върху чакъла — и Силвър беше скочила от кораба.
Стаята беше пълна с тъмни силуети, които се млатеха. Кин отскочи встрани — облечен в кожи мъж се втурна навън, последван от един дългуч, който размахваше секира. Прицели парализатора и стреля.
Ефектът не беше мигновен. Двамата продължиха да тичат. После краката им бавно се огънаха и те се стовариха заспали на земята.
Кин влезе в стаята с парализатор, включен на минимална мощност и максимално силен лъч. Размахваше го като коса. Един от побойниците залитна към нея с вдигнат меч и засънува прав, а тя се просна на земята, притисната под сто кила викинг. За миг вонята на застояла пот и зле ощавени кожи я задуши, после успя някакси да се измъкне. Парализаторът беше изчезнал — беше го изтървала при сблъсъка. Сколаса да се измъкне тъкмо навреме, за да види как един кандилкащ се великан го вдигна, заоглежда го любопитно и надникна в дулото. Посред цялата гюрултия по лицето му се разля блажен покой. Стовари се на пода като дърво.
Друг мъж се втурна към Кин. Тя го срита с високо изнесен крак и за награда видя как погледът му се кръстоса, преди да се търколи с вик по пода, притиснал чатала си.
Не беше битка — беше си жива патаклама. Повечето мъже просто налагаха сляпо де когото и каквото сварят.
Тя успя да се изправи и едва не се подхлъзна на странно разкаляния под. През една дупка между телата видя как Марко подскача като дявол в светлината на факлите, награбил по един меч във всяка от четирите си ръце. Зад него жужеше сложи-масичката, а въздухът бе напоен със сладникава, лепкава миризма.
От вратата се разнесе рев и вътре изкуцука Ейрик с разкривено от гняв лице. Размахваше патерица.
После покривът се срути. Един от биещите се се блъсна гърбом в Кин и тя го повали със саблен удар. Бледната зора озари стаята. Част от най-близката стена се огъна навътре и рухна. Космата бяла лапа се мярна горе. Силвър се подаде над дупката — черен силует на златното небе. Падна тишина, нарушавана единствено от хленченето на ранените и приглушено шуртене.
Силвър отново изрева. Последва кратък пандемониум — който свари, се беше юрнал към вратата.
Кин погледна надолу. Беше затънала до колене в лепкава, разпенена локва.
Погледна масичката. От улея за подаване на храна се лееше жълтокафеникав водопад, а локвата ставаше все по-дълбока. Марко я погледна и се опита да докара погледа си на фокус. После въздъхна блажено и тупна по гръб като зряла круша.
Неохотно — знаеше какво да очаква — Кин подложи шепа под струята и отпи глътка. Беше сладка и силна — направо бира-мечта. Тук-там из локвата покрай ранените и умиращите се разливаха по-тъмни петна.
Кин спря изтичането и нагласи машината да произведе противоотрова. Щом от нея се подаде купа мръсносиня течност, тя награби кунга за перчема, изправи го, изля със замах купата в гърлото му и го пусна обратно в калта.
Силвър скочи вътре през продънения покрив и двете тръгнаха да обикалят стаята. Наредиха на сложи- масичката да произведе целия си репертоар от мехлеми за заздравяване на рани, а след като се позамисли, Кин й поръча и малко стимуланти за поникване на крайници. Обикновено на това префърцунено лекарство му се мръщеха заради културния шок, който предизвикваше, но, да го вземат мътните, Дискът сам по себе си си беше един голям културен шок. Намаца няколко ранени с това чудо като с кал и зачака с надежда.
След малко Марко изстена и се надигна. Втренчи премрежени очи в Кин и Силвър. Кин не го и погледна.
— Хората на Лейв им разказаха, че сложи-масичката може да произвежда алкохол — изпелтечи той. — И когато им казах как точно става, те почнаха да се държат крайно неразумно и да искат още и още. И накрая се сбиха.
— Мамицата й мръсна на Валхалската машина — измърмори Кин и се захвана пак за работа.
В мрака под покрива се разнесе дрезгав кикот и едно черно перо се заспуска във въздуха.
Потеглиха по пладне. Селото се събра да ги изпрати.
Мнозина от мъжете си имаха нови-новенички бели белези. Мънички ръчички и краченца вече бяха поникнали върху зарасналите чуканчета. Но неколцина бяха умрели все пак — Валхалската машина се беше оказала прекалено производителна.
Ейрик тегли една дълга реч на латински и им предложи на изпроводяк като дарове редки кожи и две бели ловни птици.
— Кажи му, че не можем да приемем — рече Кин на Силвър. — Кажи му каквото там ти хрумне. Не можем да помъкнем с нас всичко това. Кажи му, че не можем да се вдигнем да поправим Слънцето, ако мъкнем толкова тежък багаж. То си е почти вярно, де.
Ейрик изслуша внимателния отговор на Силвър и кимна любезно.
— Но аз бих искала да му подаря нещо — рече Кин.
— Защо? — тросна се Марко.
— Защото все още се страхува, че зад този Диск може да стои Компанията, и иска да се извини. Нали така? — обади се Силвър.
Кин си премълча.
— Помоли го за малко дърва — рече тя. — Всякакъв боклук. Трева, сено… стари кокали. Каквото си ще. Имам предвид, че масичката трябва да се захрани с нещо.
И обърнаха сложи-масичката на дъскорезница. След като първият метър ароматна и гладка талпа се показа под капака, цялото село се хвана да бачка — същински роботчета. Огромни туфи водорасли, изхвърлени на брега от бурното море, се приобщиха към камарата суров материал. Днес вълните бяха като течни планини.
Докато народонаселението мъкнеше греди насам-натам, Кин дръпна другите двама встрани.
— Ще летим — рече тя. — Доколкото е възможно, над суша, но ще летим, и точка. Ако ни се стори, че енергията на коланите вземе да се свършва, преди да сме стигнали главината, ще заредим един колан с енергията на останалите и аз или Марко ще продължим нататък сами. Искам да кажа, за да може Силвър да остане при сложи-масичката.
