— Някой от тях притежава ли въздушни сили?
— Техниката е била пър…
— Майтап, бе!
Кин се почеса и се втренчи мрачно в морето. Стори й се, че вижда сред вълните преобърната лодка. Преди да успее да огледа по-внимателно, вече бяха отминали. Но тя беше тази, която първа забеляза розетката.
От високото изглеждаше така, сякаш сред морето е разцъфнал цвят — със зелени, поръбени с бяло венчелистчета. Те се снишиха и видяха водните могили, които изскачаха над повърхността на всеки няколко мига и се разливаха в последователност от ревящи концентрични вълни.
— Приливна помпа — установи Марко и литна нататък.
Прелетяха над широк плаж, шахматна дъска от ниви и гора. А после над градче — мъничко и идилично, но градче.
— Крепостта я разпознавам — Марко посочи към една тантуреста каменна сграда сред полегатите покриви, — но онова голямото, дървеното, какво е?
— Да не би да е голям плувен басейн с топла вода? — измърмори Кин. — Я не ме гледай така. И ремляните са имали горещи бани.
— Римляните — поправи я Силвър. Марко изсумтя, плъзна се напред и ги остави да го догонват.
— Какво си се разтърчал?
Той посочи стълба дим. Кин трябваше да признае, че дори и от такова голямо разстояние си беше доста внушителен.
— Ето за какво — рече той. — Според Силвър хората от Диска са на ръба на масова истерия. Какво ли си мислиш, че правят сега, докато виждат това нещо в небето?
Приземиха се в една смесена гора, далеч от хорски къщи, край поток, струящ между ниски песъчливи брегове.
Кин съблече скафандъра веднага щом кацна, и докато Силвър ровеше в пясъка, включи масичката на една от най-простичките й програми. Скоро от улея блъвна гореща вода и напълни дупката. Тя се потопи в нея.
Марко нервно защъка по брега и изчезна нагоре по един стръмен, обрасъл с дървета склон. Миг по- късно изхвърча надолу.
— Да се махаме! Там горе видях пътека!
Силвър погледна Кин, сви рамене и се запъти нагоре. Върна се — изглеждаше замислена.
— Долових далечен човешки мирис — рече тя, — но това е горска пътечка, нищо повече, при това цялата обрасла най-необезпокоявано с растителност.
Двете изгледаха Марко кръвнишки.
— Там минават хора — обясни той. — Може да са и въоръжени.
— Според мен, ако са въоръжени, то ще разполагат само с брадви — рече Кин. — Както и да е — суеверията им ще ни опазят. На Кунг има приливни гори, нали?
— Доколкото знам, да.
— Е, според тебе как ще реагира един прост кунгски лесничей, ако изведнъж се натъкне в гората си на странни и ужасни чудовища?
— Ще им се нахвърли и ще ги изтреби до крак!
Кин прехапа устна.
— Е, да, сигурно. Но човеците са други. Не се притеснявай.
По-късно тя си поръча и сапун и изпра дрехите си. Силвър бе слязла надолу по потока, бе намерила дълбок вир, приятно леден, и сега се бе отпуснала доволно в него. Марко се бе отпуснал дотолкова, че понамокри големите си ходила.
Изведнъж нещо шавна във водата, той изсъска пронизително, скочи и зае бойна поза. Кин се облещи, после бръкна във водата и сграбчи едно мъничко жълтичко жабче.
Показа му го, без да каже и дума. Марко я изгледа накриво. После прехвърли погледа си върху невъзмутимата жабка, изсъска заплашително, фръцна се и се отдалечи с тежка стъпка нагоре по брега.
Не постъпих хубаво, помисли си Кин. Кунгите нямат чувство за хумор — дори и тези, които са отраснали на Земята. Тя пусна жабчето във водата и заплува надолу по потока.
Потокът беше прозрачен и струеше достатъчно бавно, че жълтите водни лилии да успеят да пуснат корени в него. Колчем се гмурнеше, водните буболечки започваха да пляскат като бесни под водата.
Тя се носеше по златистокафявата вода, сред стеблата на лилиите, като едва помръдваше китки и глезени. Там имаше охлюви, извити като овнешки рога, с червена кожа, малки рибки се стрелкаха като лястовички из сенчестите катедрали от водорасли…
Издигна се, влачейки подире си мантия от мехурчета, изскочи на повърхността сред туфа от цветя и тръсна коси.
Стрелците бяха много дисциплинирани. Кин погледна редицата остриета на стрели, поколеба се само за миг и реши да не се гмурка наново под водата. Водата можеше и да изкривява слънчевите лъчи, но и там щяха да я уцелят.
Стрелците бяха осем — в грубо облекло и събрани явно от кол и въже ризници и брони. На главите си носеха прилепнали метални шлемове, а под тях сините им очи бяха втренчени безстрастно в Кин.
В слушалката й заскрибуца глас:
— …и гледай да не изръсиш някоя глупост — казваше той. — Рискът да те улучат е прекалено голям. Ние трябва да действаме много внимателно.
Кин бавно се огледа. Надолу по потока не се виждаше нищо освен папур и гъсти шубраци.
— Това
— Само недей да гледаш твърде втренчено големия храст с лилавите цветове — посъветва я Марко.
Преди да успее да му отговори, някакъв мъж разбута стрелците, излезе напред и й се ухили.
Беше нисък и имаше телосложение на тухлен зид. Дори и кожата му имаше цвят на тухла. Жълта сплъстена грива и дебели мустаци обрамчваха очи с достатъчно блясък в тях, че да напомнят на Кин, че разумът не задължително е възникнал още в началото на индустриалната революция.
Беше облечен с клин, препасана с колан риза, която му стигаше до коленете, и червена мантия. Всичките до един изглеждаха така, сякаш са се успали, ако не и по-зле. Една мазолеста ръка замислено потупваше дръжката на полуприкрития под дрехите меч.
Кин се усмихна в отговор.
Най-накрая той прекрати състезанието „кой по-дълго ще издържи ухилен“, коленичи и протегна ръка. По просмуканите с мръсотия пръсти блестяха скъпоценни камъни — с намека, че някога са принадлежали на други хора.
Кин пое ръката колкото се може по-грациозно и се изкачи на брега. Откъм мъжете се дочу лека въздишка. Тя ги черпи с още една усмивка и те неловко се дръпнаха назад, а после измъкна от косите си водна лилия.
Тухлата развали магията, като я огледа с критично око и пусна някаква кратка забележка, която предизвика дружен кикот.
— Включи обратната връзка — нареди гласът в ухото й. — Ако говори на латински, Силвър ще може да превежда.
— Това няма защо да ми го превежда — отвърна Кин. Отново пусна на публиката усмивка като от реклама на паста за зъби и пристъпи напред. Тухлата кимна, а един от мъжете отскочи припряно встрани.
Групичка от трима души бе наобиколила сложи-масичка. Двама от тях бяха облечени с тежки сиви раса, а дрехите на третия — голобрад младок, бяха лъскави и очевадно непрактични. Щом тя се приближи, и тримата виновно се дръпнаха назад.
После младежът каза нещо, бръкна в ризата си, измъкна някакъв амулет, протегна го пред себе си и запристъпя към нея с вдървена походка. Държеше амулета, като да беше оръжие. Кин забеляза, че погледът му е изцъклен. По челото му блестеше пот.
Спря точно пред нея, вперил очи право напред. Тя усети, че май всички очакват нещо от нея.
