Двамата със Силвър бяха запалили огън. Оранжевите пламъци се стрелкаха и осветяваха горските листа на трийсетина метра от тях. Кръг от успокоителна светлина опасваше лагера. Пламъците хвърляха отблясъци по масичката.
— Кой по-добре от мене ще знае, че тука не е безопасно — рече кунгът, щом забеляза въпросителния й поглед, — но съм достатъчно човек, че да кажа „чудо голямо“. Силвър пое първата смяна на пост. После идва твоят ред. По-добре поспи.
— Благодаря. Ъъ, Марко, такова — онзи плаващ остров…
— Да не говорим за това. Останалата част от пътя ще летим предимно над суша.
— Може и нищо да не намерим.
— Разбира се. Но какво ли всъщност е животът, ако не пътуване към Центъра?
— Мен повече ме притесняват източниците на енергия на коланите. Дали можем да сме сигурни, че ще издържат?
— Не, но те имат вграден хистерезисен ефект. Ако енергията спадне под определено ниво, те те свалят леко на земята.
— Или във водата — рече Кин.
— Или във водата. Но аз знам какво всъщност те тревожи. Страхът, че твоята Компания е построила всичко това. Но защо ли?
— Защото можем.
— Не те разбирам.
— Знам. Но ние можем да правим дракони и да отглеждаме хора във вани също толкова лесно, колкото развъждаме изчезналите китове. Теоретичната основа я има, но не го правим заради Кодекса. Но е възможно. Ние може да сме построили тоя Диск, но никой не би посмял да го построи в наша космическа територия. Тук, в тия затънтени краища — това е друго нещо.
Марко я погледна тъжно.
— Силвър ме убеди — призна й той. — Щом проявявам разум, значи съм кунг. Радвам се, че не съм човек.
Кин дояде чорбата и пак легна. Беше сита и й беше топло. Марко се беше свил на кравайче и беше струпал до себе си четири викингски меча, но Силвър различаваше съвсем смътно — неподвижна, малко по-нагоре на склона. Тази гледка винаги действа успокояващо, рече си тя. Поне докато работи сложи- масичката.
Не сънува нищо.
Силвър я събуди малко преди полунощ. Кин се прозя и с мъка се изправи на крака.
— Нещо да е станало? — измърмори тя.
Силвър се замисли.
— Преди час май някакъв бухал се разбуха, прехвръкнаха и няколко прилепа. Иначе всичко е спокойно.
Силвър се опъна на земята. След малко силното хъркане подсказа на Кин, че вече е самичка.
Луната бе високо в небето, ала все още твърде червена. Звездите светеха с онази дълбинна светлина, както винаги около полунощ. Тревата, натежала от роса, скърцаше под нозете на Кин, докато се отдалечаваше от угасващия огън.
Дори и сега ръбът, зад който залязваше Слънцето, бе огрян от светлина — зелено сияние, което едва очертаваше границата между Диска и небето. Покрай лицето й жужаха буболечки, ухаеше на смачкана мащерка.
По-късно се зачуди дали не е задрямала на крак. Но Луната пак си беше там горе, а на… да го наречем запад, все още се виждаше тъничка светеща черта. И въпреки всичко музиката се лееше уверено над склона, като че си свиреше открай време.
Звукът трепна, после се издигна в няколко акорда — мелодията напомняше нещо на Кин. Не можеше да реши какво точно — вероятно онова, които е трябвало да се сбъдне, но така и никога не се е сбъднало. Дестилирана музика.
Огънят се бе превърнал в начумерено око между двамата спящи. Кин се заизкачва по голия склон, като оставяше подире си тъмни стъпки във влажната трева.
В ума й се изрисува картина — музиката като нещо живо, увило се около хълма и губещо се в смълчаната гора. Каза си, че винаги може да се върне, ако поиска, и продължи напред.
Видя елфа, приседнал върху покрития с мъх камък на върха на хълма — силуетът му се очертаваше на фона на сиянието. Беше кръстосал крака и прегърбен над флейтата си, свиреше съсредоточено.
Вътре в жената, която стоеше и не помръдваше, като омагьосана, една друга Кин Арад, заключена в най-затънтеното кътче на личността й, задумка по нейното съзнание: (Това е насекомо! Недей да слушаш! Прилича на кръстоска между човек и бръмбазък! Виж му антените! Това не са уши, да знаеш!)
Музиката рязко секна.
— Не… — заекна Кин.
Триъгълната глава се извърна. За миг Кин надникна в двете тесни блещукащи очи, по-зелени от светлината отзад на хоризонта. После се разнесе съскане и тупуркане на крака по тревата. Малко по-късно откъм гората се дочу прашене на клони. А после нощта отново се затвори, като кадифе.
Призори те се издигнаха над гората и поеха към главината, като оставяха подире си дълги виещи се дири сред надигащата се мъгла.
На хоризонта като укорително размахан пръст се извисяваше стълб от дим, толкова плътен, че хвърляше сянка.
— Не знам какво въздействие оказва това нещо върху туземците, но мене ме хвърля в ужас! — възкликна Кин. — Трябваше да взривим кораба във въздуха, Марко.
— Тяхната планета ни удари — отвърна кунгът троснато. — Те са си виновни.
Гората отстъпи място на тучни нивя. В далечината някакъв човек, вървящ подир плуг, теглен от чифт волове колкото мравки, падна на колене, щом сянката им мина над него. Черен път водеше от нивите през няколко скупчени една до друга колиби от кал, прекосяваше брода на река и се губеше сред дърветата.
— Тоя хич, ама хич не приличаше на междупланетен техник — отбеляза Кин.
— Не — отвърна Марко. — Приличаше на посран от страх. Но все някой е построил този Диск.
Закусиха на върха на една скала, надвиснала над морето. Марко я огледа внимателно. След малко попита:
— Кин, ако ти беше господарка на Диска, как би се разпоредила с приливите?
— Много лесно. Щях да туря един резервоар под Диска и от време на време да изливам в океана допълнително вода. Защо?
— Тоя прилив е твърде висок, да го вземат мътните. Там долу виждам дървета, затънали до короните във вода. Какво става? Нещо да не те прихвана?
— Да, и колкото по-скоро се докопам до една хубава гореща баня, толкова по-добре. Със сапун. Сапун! Още от Гренландия си возя и пътници.
Марко се блещеше нсразбиращо насреща й. Кин въздъхна.
— Бълхи, Марко. Гадни, досадни паразити. Точно в този момент бих забравила Закона за опазване на изчезналите видове и бих ги изтребила до крак.
— А и в скафандър-мехур и да се почешеш не можеш както си трябва — прокашля се Силвър. — И аз бих приветствала възможността за някои хигиенни процедури.
Най-накрая, по-късно през деня, Марко склони да спрат за по-дълго, след като Кин заяви, че ако той не склони, тя щяла да кацне пред първата сграда, която й заприлича на кръчма.
Щом литнаха над морето, Силвър додаде:
— Летим към Германия. Не е хубаво това място.
— Защо? — попита Марко.
— Бойно поле. Датчаните напират на юг и там се засичат с маджарите, които напират на запад, и с турците, които напират накъдето заварят, а пък местните се бият с всичките наред. Според както твърди историята, де.
