— Разумно ли е това според тебе?
— Почти съм убедена, че не е — отвърна Кин и залитна леко, щом островът се разтрепера. — Но проклета да съм, ако продължа да се потя там вътре часове наред. Цяла бала Дни давам за една гореща баня.
Тя тръгна гола към водата, но рязко спря, когато нов трус насмалко не я покоси.
Марко пикира от небето, крещейки на кунгски. Една вълна обля краката на Кин, тя се извърна… тогава я връхлетя следващата, до кръста, и я събори. През шибащите я пръски тя видя как Силвър и масичката изхвърчаха нагоре.
Студената вода я обливаше. Кин заопипва слепешком в зелената замайваща светлина и успя да напипа скафандъра. Скафандърът я повлече подире си — ужасно тежкият колан го теглеше надолу.
Водата до нея закипя в мехурчета. Марко се забъхта в съседство. Последва ужасен миг, а скафандърът отново я повлече — нагоре.
Силвър чакаше. Щом скафандърът в отчаяно вкопчилата се за него Кин изплува, Шандата се приближи. Марко изскочи от водата сред облак пяна.
— Не! — изпищя той. — Нависоко! Набери височина! Прекалено близо сме до водата!
Мрачната пантомима се почна наново двеста метра по-нагоре. Силвър прихвана Кин под мишниците, Марко нагласи скафандъра и двамата успяха да я напъхат в долната част, а после набутаха в ръкавите замръзналите й ръце. Закопчалката на вътрешния термокостюм щракна. Когато Кин отново доби дар слово, вътре в скафандъра беше като в турска баня.
— Благодаря ти, Марко — рече тя. — Знаеш ли, на мен не би ми и минало през ума да изключа…
— Погледнете надолу — прекъсна я кунгът.
Всички забиха погледи надолу.
Сред окъпаните в слънце вълни мърдаше сянка — огромна костенурка колкото остров, с четири лапи- лопати и глава колкото къщурка. Докато я гледаха, тя лениво цамбурна в дълбините.
— Видях я как се събуди — рече Марко. — Размишлявах над това колко симетрично са разположени краката й и тъкмо се чудех дали не са някакви плитчини и единият се размърда. Без съмнение това си й е навик — да се храни с нещастниците, дето си палят огньове по черупката й.
— Стометрова костенурка — отбеляза Силвър. — Забележително. Има ли такива на Земята, Кин?
— Не — отвърна Кин през тракащи зъби.
— Стига сте си бъбрили по научному — сряза ги Марко. — Трябва да се отправим бързо към най-близкия земен масив. Силвър, ще погледнеш ли какво има ей-там? Ето там надясно посред небето. Аз виждам само точица.
Силвър извъртя скафандъра си.
— Птица — установи тя. — Черна. Вероятно гарван.
— Значи не може да сме далече от суша — рече Марко. — Страх ме беше да не е дракон.
Включиха коланите на максимална хоризонтална мощност и продължиха нататък. Незабелязано Марко дръпна напред, така че летяха в делта-формация. Кин помогна, като леко забави скафандъра си, и забеляза, че Силвър прави същото. Кунгът Марко командваше.
След малко той започна да се издига и другите го последваха послушно. Долу под тях…
…се разгръщаше Дискът. На по-малка височина Кин би могла да повярва, че се намират на кълбо, но сега Дискът се бе разперил под тях точно какъвто си беше — налудничава карта, проекция на Големия Кръг, сътворена от някой ненормален.
Облаците и мътният въздух бяха единствените пречки пред погледа. Кин виждаше далечния ръб на Диска — по-тъмна линия на фона на небето; над това далечно преплитане на земя и небе се издигаха и стърчаха в пространството два бели рога. Водопадът. Океанопадът, обвил Диска като змия.
Надигаше се ураган — по брега на Африка. Докато Кин се издигаше нагоре, не можеше да откъсне очи от замръзналата облачна спирала.
Беше гледала от Космоса какви ли не светове, но Дискът беше
— Забележете неспокойните кръгли участъци в океана — посочи Марко.
— Кин предполага, че нещо е станало с механизма за регулиране на морската вода — обясни Силвър. — Логично е. Естествено, възхищението ми към хората, които се изправят лице в лице с всичко това в някакви си лодчици без въздушни възглавници, нараства.
— Когато гледаме Диска оттук — додаде тя, — ми става нервно, че пак ще ми се наложи да стъпя на него. Той е предно тънък, прекалено изкуствен. Нашата раса по принцип не страда от виене на свят, но като гледам Диска така, започвам да проумявам какво е това.
Марко кимна.
— Така си е. Започват да те стягат глезените, все едно се намираш на перваз на стотния етаж — широчък перваз, може би ама висок.
— Започвам да разбирам какво е искала да каже Кин, когато е писала за това, че Вретената са настоявали под краката им да има няколко хиляди мили земя — рече Силвър. — Това е умствена котва. Подсъзнателното се бои от безкрайното падане към дъното на Вселената. Дали нашето смътно чувство не е сянка на императива на Вретената?
— Твърди се, че те са ни помогнали да еволюираме, така че това всякак си е възможно. Ти какво ще кажеш, а,
— Кин!
— Ъъъ? Кво?
— Ти чу ли ме?
— Извинявай, бях се загледала в пейзажа. Силвър, какво с това петно там долу? Там, където се пада Централна Европа.
— Видях го. Подозирам, че там се е разбил корабът ни.
Всички погледнаха нататък. На тази височина димът се виждаше като малко пушече.
— Районът ми изглежда доста пустинен — отбеляза Силвър с успокоителен тон.
— Вече да — рече тъжно Кин.
Невидим, на няколко мили под тях, с криле, които махаха толкова бързо, че се бяха превърнали в размазани петна, гарванът втренчи поглед в дима. Зад очите му нещо изщрака.
Луната изгря — пълна, ала червеникава, немощна. Тя освети бързо изнизващия се под тях пейзаж, състоящ се предимно от гора. Тук-там разорани ниви и по някоя и друга оранжева светлинка свидетелстваха за наличието на селище.
След дълъг отрязък тъмна гора Марко спря.
— Марко, хайде да кацаме — подкани го уморено Кин.
— Не и докато не сме направили подробен оглед!
— По-добро място от това под нас няма да намериш, уверявам те!
Силвър се приземи първа — разумно бяха предположили, че дивите зверове надали ще се юрнат да я нападнат. Тя изключи скафандъра, разкопча ципа на шлема, а после замръзна на място с трептящи ноздри. След минута се обърна и продължи да души.
— Става — заключи тя. — Надушвам вълци, но следата е стара. На около миля по посока на главината има глигани; струва ми се, че по реката на около две мили по посока на ръба има бобри. Хора няма. — Тя отново подуши и се разколеба. — Обаче има нещо друго. Само че не мога да определя какво е. Старо. Насекомоподобно май.
Както и да е — кацнаха. Кин вече дремеше в скафандъра, но успя да се съсредоточи достатъчно дълго, че коланът да не я тресне о ливадата в подножието на хълма. Тя изключи колана и се остави да потъне леко в ароматната трева.
Събуди се, когато Марко внимателно постави в дланите й купа с чорба.
