Кин протегна боязливо ръка и пое амулета.
Двойката в расо ахна. Тухлата внезапно избухна толкова силен смях, че се прегъна одве. Младежът продължаваше да я гледа втренчено, а устните му безмълвно изговаряха някакви думи. Кин учтиво огледа нещото, което държеше. Беше дървен кръст, със закачена на него, както тя отначало си помисли, фигурка на гимнастик. Подаде му го грациозно — доколкото можа.
Младежът сграбчи кръста, огледа полянката с трескав поглед и хукна нагоре по хълма към пътеката.
Когато и онези с расата понечиха да го последват, Кин разбра с какво всъщност се бяха занимавали досега. Бяха натикали меч в улея за готова продукция на масичката.
— Искат да счупят сложи-масичката! — пошушна Кин.
— Добре, Кин. Сега, като ти кажа „долу“, клякаш долу. ДОЛУ!
Нещо избръмча покрай главата й и фрасна единия между очите. Той въздъхна и се килна назад.
—
— Това пък какво беше? — попита Кин, докато я мъкнеха нагоре по склона. Боровите иглички се лепяха по стъпалата й и я боцкаха.
— Силвър го замери с камък — обясни Марко. Благоговението в гласа му бе различимо дори и в слушалката. Кин се огледа назад и видя масичката, нейния скафандър и поваления мъж, проснати самотно до брега.
— В момента надали можем да направим нещо — подметна небрежно кунгът. — Въоръжението им е достойно за присмех, но положението не е достатъчно отчайващо, че да изисква пряко стълкновение.
— Ъ?
— Не бих искал да си мислиш, че съм мотивиран от нещо друго освен от интелигентната предпазливост.
— Не, Марко.
— Чакай, Силвър иска да ти каже нещо. — Последва шумолене.
— Мислят те за някакъв вид воден дух — обясни Силвър. — Тук очевидно водните духове не са нещо необичайно. Редно беше да изпищиш, когато ти показаха фигурата на онзи Христус. Бих те посъветвала незабавно да се покриеш с нещо. При тях като че действат някакви строги забрани във връзка с голотата.
На пътя чакаха още въоръжени мъже, а сред тях имаше и такива с раса. Тухлата се метна на седлото на очакващия го кон и качи Кин отзад — стовари я върху конската задница, без зъб да обели, и после съвсем я заряза. Той изкомандва отсечено и цялата войска потегли.
— Пак е Силвър. Не се отчайвай.
— Не се отчайвам — обясни Кин. — Просто лека-полека ме хващат бесните.
— Върнахме се на полянката. Марко съживява шашардисания свещеник. — Последва немощен писък, който рязко секна. — Кин?
— Тук съм си — отвърна тя. Един от онези с расата се бе приближил до Тухлата и яздеше успоредно с него. Над расото си носеше поръбена с кожи мантия и като че беше важна птица. Освен това беше бесен, та бесен.
— Прекрасна възможност — обади се Силвър. — Надяваме се, че съвсем скоро ще научим повече за тези хора. Ако те сполетят трудности, ти, разбира се, можеш да влезеш в сексуална връзка с мъжа, който те плени. Тези мъже го наричат Лотар.
Мъжът с мантията викаше и сочеше нещо назад по пътя, като чат-пат мяташе на Кин отровни погледи. Лотар му отговаряше разсеяно и едносрично, докато най-накрая не се пресегна, сграбчи свещеника за расото и едва не го вдигна от коня. Изръмжа му цяло изречение и изплю точката накрая. Другият пребледня — от гняв ли, от страх ли…
— Това е изключително интересно — обади се Силвър. На Кин й се стори, че дочува и далечно пискливо дърдорене на латински.
— Масичката сериозно ли е повредена? — попита Кин.
— Не е сериозно. Може да се поправи. Още сантиметър само, и мечът е щял да пресече 500- киловатовата линия…
Групата излезе от гората и се насочи по преценка на Кин към главината. Вървяха по път, който минаваше ту през орани-недоорани ниви, ту през мочурища.
Димният стълб бе надвиснал над хоризонта и изпълваше небето. Високите ветрове бяха разнищили върха му.
Не след дълго те пресрещнаха една разпасана тайфа. Щом съзряха бандата на Лотар, те побягнаха от пътя, но той ги погна и успяха да пленят един мъж. Заведоха го при Лотар. Той се съпротивляваше и отговаряше на въпросите, които му изсумтяваха, на пресекулки.
— Силвър — обади се Кин, — как е на техния език „Ще умра от студ“?
Силвър преведе. Кин потупа Лотар по рамото и повтори фразата възможно най-старателно.
Той се извърна на седлото и я зяпна смаяно, после разкопча тежката брошка, с която бе закопчана мантията му. Кин се уви в огромното миризливо наметало. Старшият свещеник измърмори нещо почти без глас.
— Каза „Скоро и двамата ще се греете на огньовете на Ада“ — преведе услужливо Силвър.
— Страхотно. Само от няколко часа съм тук, а вече си намерих приятели.
— Слушай ме внимателно. Свещениците в твоята група изповядват вярата в Христус-създателя. Тръгнали са към стълба от дим, тъй като са убедени, че това е знак за завръщането на Спасителя. Лотар обаче е дребен благородник с връзки в разбойническите среди, който в свободното си време граби и плячкосва. Според нашия информатор бил син на Шайтаната.
— Този Шайтан като че има бая роднини по тия краища — отбеляза Кин.
— Тази религия е много странна. Всеки е лош, докато не го обявят за светец. Нашият информатор ни съобщи, че свещениците срещнали Лотар по пътя си и се обединили, за да се защитават взаимно, но връзката им като че всеки момент ще приключи.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че богът на Лотар се е върнал и само за грабежи мисли?
— Вероятно и за изнасилвания и убийства — осведоми я Силвър. — Водят те да пренощуваш на някакво свято място. Тогава ще се помъчим да те освободим. А сега се налага да се оттегля, трябва да се грижа за ранения. Бих казала за тия Христари, че са големи храбреци. Този тук посегна да удари Марко! Представи си какво стана после.
— Мъртъв ли е?
— Убедих Марко, че ще ни е по-полезен жив. Само му счупи и двете ръце.
Привечер те пристигнаха в град от къщи със сламени покриви, струпани около нещо, което Силвър идентифицира като сграда с религиозно предназначение. Калните улици бяха претъпкани с народ и каруци. Групата успя да си пробие път едва след като Лотар прати напред няколко мъже да разчистят пъртина с тъпото, а понякога и с острото на мечовете си.
Край свещените сгради се бе струпала шумна тълпа, облечена предимно в дрипи в богоугодни цветове. Висшият жрец бе поздравен възторжено, с луд възторг дори, и му помогна да слезе от коня. Лотар гледаше невъзмутимо. Кин се огледа и забеляза, че хората му са се пръснали из тълпата с опънати лъкове и сегиз- тогиз поглеждат към небето.
Старшият свещенослужител, за когото Силвър съобщи, че се наричал Ото, заговори рязко на един от светите отчета. Той побегна и се върна след няколко минути, като водеше на почетно разстояние от себе си някакъв друг, който, ако се съди по това как тълпата му правеше път, беше още по-свят и от първия.
Беше тантурест, а очите му бяха зачервени, сякаш от доста време не беше спал. Върху стандартното расо носеше червена мантия, извезана със златен конец, вече много мръсна. Той изслуша Ото със сериозна физиономия. После се приближи до коня на Лотар и се втренчи в Кин. Най-накрая се протегна и я ощипа силно по бедрото.
