При създалите се обстоятелства тя реши да не предприема нищо.
Лотар слезе от коня и падна на коляно пред жреца, притиснал длан до сърцето си. Заговори пламенно. На Кин й прозвуча като търговец, който хвали стоката си. Опита се да се свърже със Силвър.
— Почти не мога да ти помогна — докладва Шандата. — Латинският е церемониален език, един вид религиозен общезик. Този език, на който говори той, обаче е от ранните германски езици според мен. Дебелият вероятно е местният епископ, а в момента се провежда съд. Спорният въпрос явно е дали Лотар да те задържи, или да те предаде на тях.
— Ами героичното спасение? Знаеш ли, много с уморително постоянно да си под напрежение и да чакаш твоите приятели да връхлетят от небето, размахали лазерни лъчове…
— Имах намерение да използвам парализатора ти, но не беше в твоя скафандър — рече Силвър. — Без съмнение си го загубила на плаващия остров. План Б също не върши работа. Марко възнамеряваше да връхлети изневиделица с два скафандъра и да те отнесе, но хората на Лотар наблюдават непрекъснато небето. Следят за дракони, не мислиш ли?
— Какъв тогава е план В?
Последва въздишка.
— Марко смята да кацне и да кълца и сече наред.
— Добър план — изкоментира Кин.
— Той е луд. Викингите си имат една дума, берсерк. Точно за Марко е измислена.
Лотар млъкна. Епископът погледна него, после и Кин. Кимна.
След няколко мига тя се плъзна от гърба на коня и щом се приземи, наметалото й се изхлузи. Тълпата зашумоля.
Епископът кимна и се заклати обратно, като даде знак на Кин да го последва. Тълпата мълчаливо се трупаше подире й.
Преминаха покрай свещените сгради и влязоха в утъпкан двор, изпълнен с дълги сенки в помръкващата светлина. Част от него беше покрита с навес. Под навеса имаше клетки.
— Ще ме затворят, Силвър! — прошушна тя. — Къде сте, по дяволите?
— На едно покрито с гора възвишение край града. Решетките не ми се виждат достатъчно дебели, че да се тревожим. Може би ще им се доверят, че ще те овардят.
— Силвър, ти как ги видя?
— Марко е зад тебе, в тълпата. Постоянно ми докладва какво вижда.
Епископът спря до средната клетка и отвори вратата. Щом Кин също се спря, отзад лекичко я побутнаха с острието на меч. Тя влезе вътре.
Катинарът беше примитивен, но голям. Точно както каза Силвър, решетките не бяха достатъчно дебели, че да я разтревожат. Прътите бяха дебели само около петнайсетина сантиметра. Какво ли държаха обикновено в тези клетки, че им трябваха петнайсетсантиметрови пръти?
Оставиха я да седи в калта и си тръгнаха. Не след дълго и последният от тълпата напусна двора и там остана само група стрелци с насочени към небето лъкове. След малко еди мъж й донесе купа помия, остави я така, че да може да я досегне, и офейка.
На небето изгряха няколко звсздици. Зад зидовете на двора се разнесоха трополене на каруци и многобройни крясъци.
— Силвър? — обади се сприхаво тя.
Отговорът бе предшестван от пауза, която накара сърцето й да замре.
— А, Кин. Вече съм по-добре информирана. Точният ти статус тепърва предстои да бъде определен. Твоят приятел Лотар поне успя да те спаси от своеволна екзекуция. Освен това научих повече и за положението на Диска в момента. Ще ти бъде ли интересно да го чуеш? Ще те вземем чак когато напълно се стъмни. Съмнявам се, че тия стрелци могат да излязат насреща на отличното нощно зрение на Марко.
— Давай, продължавай да ме забавляваш. — Кин набърчи нос над яденето. — Като нищо ще повърна — рече си тя. Но това тук май някой вече го беше повръщал преди нея.
— Всичко това ми е изключително интересно — рече Силвър. — Сред населението няма никакво съмнение, че това е или завръщането на Спасителя, или краят на Диска, или и двете. Бушуват пожари — нашият кораб, нали ме разбираш. В небето се явяват странни знамения. Градът е разделен — едни търчат към пришествието, други бягат от него.
Кин се вслуша във виковете навън.
— Защо ще бягат? — попита тя.
— Ами този техен бог бил много придирчив, та затова.
— Как пък го разбра?
Последва пауза.
Най-накрая Силвър заговори:
— Обещай ми, че като се върнем у дома, няма да ни издадеш каква система за събиране на информация, ъъъ… разработихме тук. Заради процедурите, които използвам в антропологичното си изследване, мога да бъда подложена на сурово дисциплинарно наказание от всепланетния комитет.
— Гроб съм — обеща й Кин.
— Марко тресва по главата някой от местните, който би свършил работа, домъква го тук и го кара да изпее и майчиното си мляко, докато аз не реша, че съм чула достатъчно.
Кин се ухили.
— Не е като да рисуваш кръгове в пясъка, нали?
— Обаче върши много повече работа.
На входа на двора настана суматоха. В полумрака Кин забеляза как се приближава стегната групичка, скупчена около един по-висок силует, който се движеше на подскоци.
Когато високият се приближи до клетките, Кин забеляза, че формата му грубо наподобява човешката, но е поне три метра висок. По някое време той се дръпна назад и разпери чифт черни криле колкото чаршафи. Един от мъжете се стрелна напред. Онова високото изхленчи и се сви. На Кин, притисната до решетките, й се стори, че мярна люспи и гръдни мускули като бъчви.
Щом отвориха вратата на съседната клетка и изтикаха нещото вътре, тя отскочи назад. Видя глава с къси, дебели рога и блестящи зелени очи, които, щом я забелязаха, се присвиха.
Вратата се затръшна и мъжете бързо-бързо се оттеглиха. Съществото изсумтя, разтресе вратата пробно и се свлече в далечния ъгъл на клетката, обгърнало колене с ръце.
Мъжете се върнаха — този път носеха дребничко телце, което се мяташе в ръцете им. Кин различи силуета на същество, същото като онова, което беше видяла горе на хълма — отчасти човек, отчасти животно, отчасти насекомо. Докато го влачеха, то свистеше пронизително. Щом единият от мъжете понечи да отвори вратата на клетката, то нададе остър писък и одра гърдите му с нокът. Мъжът се дръпна назад, то се измъкна от хватката им, изрита друг мъж в корема с копитце и заби зъби в ръката на трети, преди те да успеят отново да го сграбчат.
Одраният се изправи мълчаливо и му натресе един със замах. Щом го удари, се разнесе хрущене, като че мачкаха бръмбари. То рухна на пода на клетката на купчинка и не помръдна.
Мъжете се оттеглиха, но останаха в двора. След малко огънят на постовия се разгоря. Кин повика Силвър.
— Остават — обади се тя. — Трябва да са към десетина. Марко никога няма да успее да се промъкне тук!
— Според мен стражата варди твоето приятелче от съседната клетка — отвърна Силвър. — Обаче Марко има план. Два плана всъщност. Ако първият не свърши работа, той предлага да взривим акумулатора на масичката.
Кин се замисли.
— Това би убило всички ни. И след това ще остане кратер, близо цяла миля в диаметър.
— Точно така. Обаче ще победим.
Хората и кунгите никога не бяха воювали помежду си — само няколко кратки схватки в началото, вече дипломатично забравени. Кунгите си нямаха представа от завоюване, милост, пленници или правила. Марко беше прихванал нещичко от човешките идеи, но…
