когато му е удобно.
Патрицият отвръщаше, че ще дойде. Непременно.
Накрая се стигна до споразумение, че макар магьосниците — разбира се! — да не плащат данъци, все пак ще правят напълно доброволно дарение в размер на… да речем, двеста долара годишно от всяко лице, без други условия и с ВЪЗМОЖНОСТ за предоговаряне, само за невоенни и екологично съобразни цели.
Именно това динамично взаимодействие на различните интереси и сили превръщаше Анкх-Морпорк в толкова интересно, възбуждащо духа и преди всичко адски опасно място.10
Старшите магьосници не излизаха често по гъмжащите от минувачи широки улици и закътаните пресечки на града, както сигурно са описани в „Добре сме ви сварили в Анкх-Морпорк“, но веднага забелязаха, че положението е далеч от нормалното. Не че камъните от калдъръма и друг път не профучаваха във въздуха, но обикновено ги бе запратила нечия ръка. Не им беше присъщо да летят по собствена воля.
Внезапно се отвори врата и изхвърча костюм, зад който подскачаха чифт обувки, а една педя над празната яка пърхаше шапка. Преследваше ги кльощав мъж, прикриващ с набързо грабната хавлия онова, което обикновено е в панталона.
— Връщайте се веднага! — изпищя той, преди да свърне зад ъгъла. — Още дължа седем долара за вас!
Втори панталон се изсули на улицата и се втурна подир групичката.
Магьосниците се скупчиха като подплашено животно с пет островърхи глави и десет крака, опитваха се да отгатнат кой от тях ще се обади пръв.
— Ей, че смайваща проклетия! — изсумтя Архиканцлерът.
— Тъй ли? — процеди Деканът.
Постара се да намекне с тона си, че всеки ден вижда несравнимо по-смайващи неща, а като насочва вниманието им към някакъв си бягащ костюм, Архиканцлерът просто опозорява магьосничеството.
— Ами да, хич не се заяждай. Не съм срещал шивач в тоя град, който за седем долара да добави и втори панталон.
— О, това ли било… — смънка Деканът.
— Ако пак мине наблизо, спъни го, та да прочета името на етикета.
Един чаршаф се измъкна през прозорец и заплющя в небето.
— Знаете ли — подхвана Лекторът по съвременни руни с пресилено хладнокръвие, — не ми се вярва това да се дължи на магия. Нямам такова усещане.
Старшият наставник порови в дълбоките джобове на робата си. Вътре нещо подрънкваше, шумолеше и от време на време крякаше. Накрая измъкна кубче от тъмносиньо стъкло. Отпред имаше циферблат.
— Носиш
— Какво е това, по дяволите? — намеси се Ридкъли.
— Невероятно чувствително устройство за измерване на магия — обясни Деканът. — По-точно измерва плътността на магическото поле. Накратко — тавмометър.
Старшият наставник гордо вдигна кубчето на дланта си и натисна бутона отстрани.
Стрелката на циферблата потрепна и замря.
— Видяхте ли? — наду се Старшият наставник. — Само нормален тавмичен фон, който не представлява опасност за гражданството.
— Говори по-силно — подкани го Архиканцлерът. — Не те чувам в тая шумотевица.
Трясък и викове отекваха в къщите от двете им страни.
Госпожа Ивадни Кейк беше медиум.
Не беше изтощена от работа. Малцина от умрелите в Анкх-Морпорк проявяваха желание да си бъбрят със своите все още живи роднини. По-скоро следваха девиза: „Да им избягаме отвъд деветото мистично измерение в десетото.“ Затова тя си запълваше времето с шиене на рокли и работа в полза на църквата… която и да е църква. Госпожа Кейк много си падаше по религията, макар и по доста своеобразен начин.
Ивадни Кейк не беше от медиумите, които обожават завески от мънистени нанизи и тежък дим от благовония, отчасти защото не понасяше благовонията, но преди всичко защото беше от най-кадърните в професията си. Умел фокусник може да ви стъписа до онемяване с обикновена кутийка кибрит и нормално тесте карти. Той не се нуждае от прещипващите пръстите сгъваеми масички и сложните сгъваеми цилиндри на не толкова способните илюзионисти. Така и госпожа Кейк не се кипреше с излишни декорации. Дори кристалното кълбо с промишлена мощност беше само отстъпка пред заблудите на клиентите. Всъщност госпожа Кейк би могла да разгадае бъдещето и в купа с овесена каша.11 Можеше да я осени прозрение и от един поглед към тигана с пържен бекон. Цял живот прекара в досег със света на безтелесното, макар че в нейния случай „досег“ не е най-точната дума. Тя, така да се каже, направо нахлуваше в спиритичното, тропаше с юмрук и настояваше да говори с управителя.
Докато си приготвяше закуската и режеше кучешка храна за Людмила, започнаха да й се причуват гласове.
Звучаха твърде слабо. А може би изобщо не звучаха, защото не бяха от гласовете, достъпни за нормалните уши. Шепнеха в главата й.
—
После изчезнаха.
Замени ги проскърцване от съседната стая. Госпожа Кейк остави вареното яйце и закрачи тромаво натам.
Източникът на звука се намираше под строгата покривка от зебло, сложена върху кристалното кълбо.
Ивадни се върна в кухнята и си избра по-тежък тиган. Размаха го пробно, колкото да свикне с движението, после се прокрадна към покритото кристално кълбо.
Вдигна тигана, готова да цапардоса всяко неприятно явление, и подръпна покривката.
Кълбото се въртеше мудно на своята поставка.
Ивадни го погледа, дръпна пердетата да притъмнее, внимателно настани тежестта на тялото си в креслото, пое си дъх и попита:
— Има ли някой там?
Почти целият таван се срути.
След няколкоминутна борба госпожа Кейк успя да подаде глава от отломките.
— Людмила!
В коридора изтопуркаха тихи стъпки — някакво създание влезе откъм задния двор. Беше несъмнено женска особа, дори привлекателна, поне по общите си очертания, и носеше най-обикновена рокля. Освен това личеше, че страда от излишно окосмяване, което всички розови самобръсначки на света не биха могли да премахнат. Явно според особата през този сезон бяха модерни по-дългите нокти и зъби. Страничният наблюдател би очаквал създанието да изръмжи гърлено, то обаче заговори с приятен и определено човешки глас.
— Мамо?
— Тук съм, отдолу.
Страховитата Людмила вдигна огромен дебел напречник и с лекота го метна настрана.
— Какво се случи? Не си ли беше включила ясновидството?
— Изключих го, за да поприказвам с пекаря. Брей, че щуротия, много се разстроих.
— Да ти направя ли чаша чай?
— Ти пък, нали все трошиш чашите, когато ти настъпи Периодът.
— Вече се справям по-добре — похвали се Людмила.
— Браво на теб, момичето ми, но сама ще си сваря чая. Все пак ти благодаря. — Госпожа Кейк се изправи, изтръска разпрашената мазилка от престилката си и промълви: — Те се развикаха! Ами да, развикаха се! Всички в един глас!
