Жътварят

— Как ти е името?

Непознатият я позяпа и се заозърта много притеснен.

— Хайде, казвай — настоя госпожица Флитуърт. — Няма да наема човек без име, господин…

Фигурата се вторачи нагоре.

— МОЖЕ ЛИ ДА СЪМ ГОСПОДИН НЕБОСВОДСКИ?

— Не съм чувала за фамилия Небосводски.

— ТОГАВА ГОСПОДИН… ПОРТАЛСКИ?

Тя кимна.

— Тъй може. Навремето познавах един Порталски. Ъхъ. Господин Порталски. А малкото ти име? Само не ми разправяй, че нямаш и малко име. Трябва да си Бил, Том, Брюс или все някакъв.

— ДА.

— Какво е?

— ЕДНО ОТ ТЕЗИ ИМЕНА.

— Кое?

— АМИ… ПЪРВОТО?

— Да не си Бил?

— ДА?

Тя подбели очи от нетърпение.

— Добре, де, Бил Небосводски…

— ПОРТАЛСКИ.

— А, да. Извинявай. Добре, Бил Порталски…

— НАРИЧАЙТЕ МЕ САМО БИЛ.

— А ти ще се обръщаш към мен с „госпожице Флитуърт“. Сигурно искаш да вечеряш?

— ИСКАМ ЛИ? А-А… ВЯРНО. ВЕЧЕРНОТО ЯСТИЕ. ДА.

— Правичката да ти кажа, наглед си гладувал почти до смърт. Че и малко отгоре.

Тя примижа и се взря във фигурата. Незнайно защо много се затрудняваше да прецени как изглежда Бил Порталски или дори да си спомни ясно как звучи гласът му. Знаеше, че той е пред нея и сигурно бе говорил… иначе защо тя помнеше думите му?

— По нашите краища мнозина не се назовават с името, дадено им при раждането — подхвърли тя. — Открай време повтарям, че няма полза да задаваш лични въпроси. Нали си годен за работа, господин Бил Порталски? Още не сме извозили сеното от високите ливади, а дойде ли време за жътва, ще се скъсаме от работа. Ти умееш ли да косиш?

Бил Порталски като че обмисли старателно въпроса и отговори:

— СПОРЕД МЕН ОТГОВОРЪТ НЕСЪМНЕНО Е „ДА“, ГОСПОЖО ФЛИТУЪРТ.

Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото също смяташе, че няма полза от лични въпроси, особено ако се отнасят за него и се състоят горе-долу в „Това, което продаваш, твое ли е?“. Но никой не налиташе да го сгълчи, че продава чужда собственост, друго не го интересуваше. Тази сутрин пробута над хиляда от малките кълба, наложи се да плати на един трол, за да домъква още от загадъчния източник в мазето.

Хората направо се влюбиха в тях.

Боравенето с тях беше смешно просто и ставаше достъпно дори за средностатистическия жител на Анкх-Морпорк след няколко несполучливи опита.

При разтръскване на кълбото облак от мънички снежинки се завихряше в течността вътре и изящно обсипваше миниатюрен модел на някоя от градските забележителности. В едни това беше Университетът, в други — Кулата на Занаята или Бронзовият мост, или Дворецът на Патриция. Детайлите бяха изпипани потресаващо.

Накрая стоката свърши. Диблър съжаляваше. Е, щом като — формално погледнато — малките кълба не бяха негови (но морално, разбира се, морално му принадлежаха), не би могъл да се оплаква. Естествено нищо не му пречеше да се оплаква, но само под носа си, и то незнайно от кого. Все пак така май беше най-добре. Пробутвай набързо и евтино. Да ти се махнат от главата. После с чиста съвест ще разпериш ръце в жест на оскърбена невинност и ще възкликнеш: „Кой, аз ли?!“

Бяха хубавички, не можеше да се отрече. Освен надписа, колкото и да беше странно. На дъното на всяко кълбо имаше непохватно изписани буквички, сякаш ги бе надраскало създание, незапознато с писмеността, което е копирало нещо видяно. Под дребничките подробни модели на сградите се четяха следните думи:

ПОД РЪК

ОТ АНКХ-МОРПОРК

Муструм Ридкъли, Архиканцлерът на Невидимия университет, беше безогледен автоподправяч.9 Имаше си собствено комплектче за целта, което поставяха пред него при всяко хранене. То съдържаше сол, три вида пипер, четири вида горчица, четири вида оцет, петнадесет вида лютеници и сосове, както и личния му любим вкусов подобрител — сос „Ау-ау“. Той представляваше смес от отлежала шльокавица, кисели краставички, пъпки от екзотични храсти, горчица, сок от манго, фурми, счукано уахуни, есенция от аншоа и (което никак не е за пренебрегване) сяра и селитра за по-голяма сила. Ридкъли бе наследил рецептата от своя чичо. Веднъж този негов роднина заедно с щедрата порция печено месо похапна половин литър от соса, гризна препечена филийка да си успокои стомаха, запали лулата си и изчезна при загадъчни обстоятелства, макар че намериха обувките му на покрива следващото лято.

За обяд имаше студено овнешко. Превъзходно си отиваше със сос „Ау-ау“. Например в нощта, когато настъпи краят на чичо Ридкъли, двете съставки отидоха заедно на пет километра от къщата, и то за броени секунди.

Муструм си върза салфетката зад врата, потри длани и посегна.

Поставката с комплектчето се дръпна.

Той пак се опита да я докопа. Поставката се плъзна встрани.

Ридкъли въздъхна.

— Ей, типове, нали се разбрахме — никакви магии на трапезата! Всички знаете правилата. Кой си играе на шикалки с мен?

Другите старши магьосници го зяпаха безизразно.

— Вече не можем да играем на шикалки — отбеляза Ковчежникът, който в момента имаше само случаен контакт с разсъдъка си. — Май… май загубихме шикалките…

Озърна се, изкикоти се и пак се зае със задачата да нареже мръвката с лъжица. Съседите му по маса не позволяваха той да хваща нож.

Цялата поставка се издигна плавно във въздуха и се завъртя величаво. После избухна.

Магьосниците, наплескани с оцет и скъпи подправки, я зяпаха облещени.

— Може да е от онзи сос — предположи неуверено Деканът. — Още снощи като че премина в критично състояние.

Нещо го цапна по главата и падна в чинията с обяда му. Оказа се болт от черно желязо, дълъг десетина сантиметра.

Друг болт зашемети умерено Ковчежника.

След секунда-две трети болт се заби в масата пред пръстите на Архиканцлера и остана да стърчи.

Всички магьосници погледнаха нагоре.

Вечер Голямата зала се осветяваше от един-единствен грамаден полилей, макар че думата, толкова често свързвана с искрящи стъклени призмички, едва ли подхождаше за гигантското, опушено, тежко, отрупано със стопена лой творение, увиснало заплашително под тавана като изтичащ срок за плащане на лихви. Побираше хиляда свещи. И се намираше точно над масата на старшите магьосници.

Поредният болт звънна на пода до камината.