Жътварят

Клечката догоря.

Запали още една, за да провери дали прочетеното наистина го има.

И третия път посланието му се стори шантаво:

Мъртви сте? Може би и потиснати?

Иска ви се да започнете отначало?

Тогава защо не се отбиете в

КЛУБ „НОВО НАЧАЛО“?

Всеки четвъртък в полунощ,

„Брястовата улица“ 668.

ВСЯКО ТЯЛО Е ДОБРЕ ДОШЛО.

Втората клечка угасна, изчерпвайки кислорода в ковчега.

Уиндъл продължи да лежи в тъмата, докато умуваше какво да предприеме и дояждаше магданоза.

Кой би помислил?

Изведнъж покойният Уиндъл Пунс беше споходен от прозрението, че проблемите не засягат само останалите. Тъкмо светът те избута настрана и откриваш, че е пълен с твърде странни неща. От опит знаеше, че живите не научават дори половината от съществуващото наоколо, защото са прекалено заети с живеенето. Уиндъл отсъди мъдро, че зрителите на трибуните несъмнено виждат повече от играчите долу.

Именно живите обръщаха гръб на необичайното и удивителното, защото животът преливаше от привичното и втръсналото. И все пак животът си е странен. В него има бурмички, които се отвинтват сами, и малки картонени покани към мъртъвци.

Изпълни го решимост да разбере какво става всъщност. А после… Щом Смърт не искаше да дойде при него, той щеше да отиде при Смърт. Имаше си права. Ама ха! Предстоеше му най-увлекателното издирване на безследно изчезнал в цялата история.

Уиндъл се ухили в мрака.

Смърт… безследно изчезнал. Как звучи само…

Значи днес беше първият ден от остатъка на живота му.

А Анкх-Морпорк лежеше в краката му. Е, зависи от гледната точка. Единствената посока, в която можеше да се отправи, беше все нагоре.

Размърда ръка, напипа картончето и го стисна със зъби.

Уиндъл Пунс изпружи крака до края на дървения сандък, опря ръце зад главата си и натисна.

Мократа пръст на Анкх-Морпорк се размърда.

По навик Уиндъл спря да си поеме дъх, но си спомни, че е безсмислено. И напъна пак. Дъното на ковчега се нацепи.

Уиндъл придърпа капака към себе си и го разкъса като хартийка. Сдоби се с парче от дъска. То едва ли би послужило като лопата в ръцете на оногова, който не може да се мери по сила с което и да е зомби.

Уиндъл Пунс се обърна по корем, започна да изгребва пръстта под себе си с импровизираната лопата и се отправи към своето ново начало.

Представете си следната картина — равнина със заоблени гънки тук-там.

Късно лято в земите на октариновата трева под извисяващите се върхове на Овнерог, наоколо преобладават кехлибареното и златистото. Жегата препича земята. Щурците цвърчат като в тиган. Дори въздухът е твърде сгорещен, за да шавне. Никой от живите не помни по-топло лято, а хората тук живеят дълго, много дълго.

Представете си силует върху кон, който напредва полека по пътя, покрит с един пръст прах. Пшеницата в нивите от двете му страни вече обещава невиждана благодат.

Представете си ограда от избелели, мъртви късове дърво. На нея е забодена бележка. Слънцето почти е заличило буквите, но още може да се разчетат.

Една пътечка се отклонява от пътя към няколко скупчени, избелени с вар сгради.

Представете си бавни крачки.

Представете си отворена врага.

Представете си зад нея хладна сумрачна стая. Личи си, че в нея никой не се свърта задълго. Това е стая за хора, които повечето време са навън, но притъмнее ли, трябва да се приберат. В такова помещение спят кучета, окачат се хамути и дъждобрани от промазана кожа. Има бирена бъчонка до вратата. Подът е настлан с каменни плочи, а по гредите на тавана са забити куки за бекон. Около старателно изстърганата маса могат да седнат трийсетина мъже.

Няма мъже. Няма кучета. Няма бира. Няма бекон.

След тропането по вратата отново се възцари тишина, после по плочите зашляпаха чехли. След малко надникна кльощава стара жена, чието лице имаше повърхност и цвят на лешник.

— Да?

— НА БЕЛЕЖКАТА ПИШЕ „ТЪРСЯ ПОМОЩНИК“.

— Тъй ли било? Тъй ли, а? Виси там от миналата зима!

— ИЗВИНЕТЕ, НЕ РАЗБРАХ. НЯМАТЕ ЛИ НУЖДА ОТ ПОМОЩНИК?

Очите на сбръчканото лице го огледаха придирчиво.

— Да знаеш, че не мога да плащам повече от шест пенса на седмица.

Извисяващата се фигура, очертана от слънчевите лъчи, като че се замисли.

— ДОБРЕ — промълви накрая.

— А и дори не знам на коя работа да те пратя първо. Тука не сме имали свестен помощник от три години. Просто наемам ония лениви нехранимайковци от селото, ако имам нужда от още чифтове ръце.

— ДА?

— Значи не си против?

— ИМАМ КОН.

Старицата се отмести, за да погледне зад него. В двора стоеше най-внушителният жребец, който бе виждала. Очите й се присвиха.

— Конят е твой, а?

— ДА.

— С всичкото туй сребро по хамута и останалото?

— ДА.

— Ама си готов да работиш за шест пенса на седмица?

— ДА.

Тя стисна устни. Гледаше ту непознатия, ту коня, ту запустялото стопанство. Май стигна до някакво решение, вероятно поради причината, че ако нямаш кон, няма и защо да се боиш от конекрадец.

— Ще спиш в плевнята, ясно?

— ДА СПЯ ЛИ? ДА. РАЗБИРА СЕ. ТРЯБВА И ДА СПЯ.

— Щото бездруго не мога да те пусна в къщата. Не е прилично.

— ПЛЕВНЯТА ЩЕ МЕ ЗАДОВОЛИ НАПЪЛНО, УВЕРЯВАМ ВИ.

— Но можеш да идваш в къщата да ядеш.

— БЛАГОДАРЯ ВИ.

— Името ми е госпожица Флитуърт.

— ДА.

Тя зачака.

— Сигурно и ти си имаш име — подкани го след малко.

— ДА. ТАКА Е.

Жената чакаше.

— Е?

— ИЗВИНЕТЕ?