Преливаше от радост. Неговата дългосрочна стратегия за работата на полицията се оправда!
Архиканцлерът изсипа една лопата от глинестата анкх-морпоркска почва върху ботушите му.
— Стига тъпотии, човече! — сопна се Ридкъли. — Заели сме се с жизненоважно дело.
— О, всички тъй разправят, като ги спипаме — възрази сержант Колън, чийто ум не се отклоняваше лесно от избраната пътека, щом набереше инерция. — Хващам се на бас, че стотици селца в диви страни като Клач са готови да платят мило и драго, за да се сдобият с такова престижно кръстовище.
Ридкъли се облещи, ченето му увисна.
— Какви ги дърдориш, полицай?! — Посочи сърдито островърхата си шапка. — Не чуваш ли какво ти казвам? Ние сме магьосници. И тази работа засяга само нас. Бъди така добър да оправиш това задръстване наоколо…
— … тия праскови се натъртват дори ако никой ги зяпне по-задълго… — боботеше глас зад гърба на сержант Колън.
— Изкуфелите дъртаци ни заклещиха тука от половин час — оплака се търговец на добитък, чиито четиридесет говеда отдавна се пръснаха безцелно по близките пресечки. — Искам да ги тикнете в ареста.
Сержантът проумя, че неволно е излязъл на сцената в драма със стотици участници, някои от тях — магьосници, и всички до един разгневени.
— Е, с какво се занимавате? — попита отпаднало.
— Погребвахме наш колега. Не виждаш ли? — троснато заяви Ридкъли.
Колън тутакси се загледа в отворения ковчег до ямата. Уиндъл Пунс му махна с ръка.
— Ама… той не е умрял, нали?
Челото му се набръчка от усилие да осмисли положението.
— Външността понякога заблуждава — напомни Архиканцлерът.
— Но той ми маха.
— Е, и?
— Не е много нормално мъртъвците да…
— Всичко е наред, сержант — прекъсна го Уиндъл.
Сержант Колън се примъкна до ковчега.
— Вас ли видях да се хвърляте в реката снощи? — попита тихичко.
— Да. Бяхте много услужлив.
— А после си излязохте, сякаш нищо не е било.
— Уви, така беше.
— Само че стояхте под водата цяла вечност.
— За съжаление в реката беше твърде тъмно. Едва намерих стъпалата.
Сержант Колън по неволя се примири с логиката на събитията.
— Е, щом е тъй, значи трябва да сте покойник. Друг освен мъртвец не може да издържи толкоз под водата.
— Вярно си е — съгласи се Уиндъл.
— Но защо махате с ръце и приказвате? — пак се озадачи Колън.
Старшият наставник надигна глава над ръба на дупката.
— Сержант, случва се труповете да помръдват и да издават звуци — обясни охотно. — Всичко се дължи на мускулни спазми.
— Вярно си е — отново промълви Уиндъл. — И аз съм чел за това.
— А-а… — Сержантът се огледа. — Тъй, значи — смънка сащисан. — Е… вие си знаете, предполагам…
— Добре, приключихме. — Архиканцлерът се измъкна от ямата. — Достатъчно е дълбока. Хайде, Уиндъл, време ти е да легнеш долу.
— Уверявам ви, че съм трогнат — промълви Уиндъл и се отпусна по гръб.
Беше хубав ковчег от погребалното бюро на Брястовата улица. Архиканцлерът му позволи сам да си го избере.
Ридкъли взе голям чук.
Уиндъл пак седна в ковчега.
— Всички положиха толкова усилия…
— Да, да… — Архиканцлерът се озърна нетърпеливо. — Кой носи дървения кол?
Магьосниците се вторачиха в Ковчежника.
Той доби нещастен вид.
Ровеше смутен в чувала.
— Ами не намерих.
Ридкъли закри очите си с длан.
— Така-а… — изсумтя кротко. — Защо ли изобщо не съм изненадан? А какво носиш?
— Връзка магданоз — прошепна Ковчежникът.
— От нерви е, да знаете — припряно го оправда Деканът.
— Магданоз… — Около самообладанието на Ридкъли можеха да се огъват подкови. — Аха…
Ковчежникът подаде повехналата зелена китка и Архиканцлерът я взе.
— Виж сега, Уиндъл, искам да си представиш, че в ръката си държа…
— Нямам нищо против — побърза да се отзове Уиндъл.
— Не знам дали ще мога да забия…
— Все ми е едно, повярвай — пак го прекъсна Уиндъл.
— Наистина ли?
— Важното е, че принципът е спазен. Вероятно е достатъчно да ми дадеш магданоза, но
— Много почтено от твоя страна — похвали го Ридкъли. — Ей тъй те искам.
Протегна драматично връзката магданоз.
— На ти!
— Благодаря — промълви Уиндъл.
— Сега да заковем капака и да си вървим, че е време за обяд — натърти Архиканцлерът. — Не се притеснявай, Уиндъл. Непременно ще има полза. Днес беше последният ден от остатъка на живота ти.
Уиндъл си лежеше в мрака и слушаше как коват пироните. Ковчегът се раздруса, някой обвини приглушено Декана, че не държи здраво. После по капака затрополи пръст, шумът слабееше и се отдалечаваше.
Не след дълго глух тътен оповести, че градът се занимава безпрепятствено с всекидневието си. Дори се чуваха неясни гласове.
Уиндъл потропа сърдито по капака.
— Не може ли по-тихо? Тук някой се мъчи да бъде умрял!
Гласовете стихнаха, отдалечиха се забързани стъпки.
Уиндъл си полежа. Не знаеше колко време мина. Опита се да прекрати всякакви дейности на тялото си, но така само се почувства неприятно. Защо беше толкова трудно да умре? Други хора май го постигаха лесно, и то без да са тренирали предварително.
Ето, засърбя го и кракът.
Понечи да протегне ръка и да се почеше, но напипа нещо дребно и ръбесто. Опита се да свие пръсти около находката.
Май беше кибритена кутийка.
В ковчег? Да не им е щукнало, че ще иска и да изпуши една-две пури на спокойствие?
След разнообразни усилия успя да смъкне единия си ботуш с другия крак, извъртя се, намести се и накрая хвана удобно кутийката. Така имаше и местенце да драсне клечката…
Пламъче със сернист дъх освети малкия му правоъгълен свят.
Отвътре на капака бе забодено с карфица някакво картонче.
Уиндъл прочете написаното.
Прочете го пак.
