—
Раменете на магьосниците се превиха. Оказа се, че религиозните символи не са толкова универсален лек срещу неумрели.
— Искрено съжалявам, че ви досаждам — промълви Уиндъл.
Деканът изведнъж се ободри.
— Дневна светлина! Това ще свърши работа!
— Хванете пердето!
— Хванете и другото перде!
— Раз, два, три…_хайде!_
Уиндъл примига от силните слънчеви лъчи.
Магьосниците затаиха дъх.
— Съжалявам. Изглежда не ми действа.
Пак се прегърбиха унило.
—
— Не ти ли се струва, че ще се разпаднеш на прах и ветровете ще я развеят? — с надежда попита Старшият наставник.
— Ами ако стоя на слънце твърде дълго, носът ми се лющи — сети се Уиндъл. — Не знам дали това се зачита.
Направи опит да се усмихне.
Магьосниците се спогледаха и вдигнаха рамене.
— Изчезвайте — нареди Архиканцлерът и те се изнизаха.
Ридкъли ги последва. Поспря на прага и размаха пръст към Уиндъл.
— Този отказ да сътрудничиш не е в твоя полза — увери го и затръшна вратата.
След няколко секунди четирите бурмички, крепящи бравата, бавно се отвинтиха. Издигнаха се във въздуха, закръжиха под тавана и накрая паднаха.
Уиндъл поумува над случката.
Спомени. Имаше ги в изобилие. Спомени, трупани сто и тридесет години. Приживе не успяваше да си припомни и една стотна от онова, което му беше достъпно сега. Умът му не беше задръстен с нищо освен правата сребърна нишка на мисълта. Затова долавяше струпаните спомени. Всичко прочетено, всичко видяно, всичко чуто. Подредено и спретнато. Не забравяше. Всичко си беше на мястото.
Три необясними явления за един ден. Четири, ако включеше и факта, че самият той още съществуваше. Наистина необяснимо.
Значи трябваше да се намери обяснение.
Да, но това беше проблем на останалите. Всеки проблем вече засягаше само останалите.
Магьосниците клечаха пред вратата на стаята му.
— Да не сме пропуснали нещо? — провери Ридкъли.
— Защо не накараме неколцина от слугите да го направят? — смотолеви Старшият наставник. — Излагаме се.
— Защото искам да бъде направено подобаващо и достойно! — озъби му се Архиканцлерът. — Ако някой ще погребва магьосник на кръстопът, и то със забит в гърдите му кол, задължително е да го сторят други магьосници. Все пак сме негови приятели.
— Впрочем що за чудо е това? — недоумяваше Деканът и разглеждаше инструмента в ръцете си.
— Нарича се лопата — осведоми го Старшият наставник. — Виждал съм как градинарите боравят с нея. Забиваш острия край в пръстта, после става малко по-сложно.
Ридкъли примижа и надникна през ключалката.
— Още си лежи. — Надигна се, изтупа прахоляка от коленете си и сграбчи дръжката на вратата. — Така. Аз ще броя. Раз… два…
Градинарят Модо буташе количката с отрязани от живия плет клонки към огъня, който накладе зад Крилото по високоенергийна магия. Ненадейно го подминаха половин дузина магьосници с доста висока за тях скорост. Носеха Уиндъл Пунс.
Модо го чу да казва:
— Архиканцлер, питам ви сериозно — убеден ли сте, че това не е безсмислено?…
— Упорстваме за твое благо — заяви Ридкъли.
— Знам, знам, но…
— Скоро ще се почувстваш както преди — вметна Ковчежникът.
— Няма, бе! Нали заради това е цялата шетня?! — изсъска му Деканът.
Свърнаха зад ъгъла. Модо отново хвана ръчките на количката и я избута замислено към усамотеното кътче, където палеше огън, трупаше тор да прегаря и си бе направил малък навес, под който седеше, щом завали.
Бе работил като помощник-градинар в двореца, но тук беше несравнимо по-интересно. Виждаше какви ли не чудати страни от живота.
Анкх-морпоркското общество прекарва голяма част от времето си на улицата. Винаги се случва нещо любопитно. Например в момента коларят на една каруца, натоварена с плодове, държеше Декана за яката петнайсетина сантиметра над калдъръма. Освен това го заплашваше, че щял да му залепи лицето за тила.
— Карам праскови, чактиса ли? — продължаваше да реве с бичи глас. — Знаеш ли к’во става с прасковите, ако полежат повечко в щайгите, а?
— Впрочем аз съм магьосник — отвърна Деканът, чиито островърхи ботуши се клатушкаха над земята. — Ако правилата не ми забраняваха да употребя магия за нападателни цели, щеше да си докараш голяма беля.
— А бе, вие к’во правите тука поначало? — попита коларят и му позволи да стъпи на земята, а самият гой се озърна с подозрение.
— Ъхъ — намеси се мъжът, който едва удържаше четворката коне, впрегнати пред каруца с дървени трупи, — к’во става? Некои хора требе да си земат надницата днеска за ваше сведение!
— Ей, вие отпред, размърдайте се!
Каруцарят с буйните коне се завъртя ядно назад към опашката от возила.
— И аз искам, ама що да сторя? Сбирщина магьосници разкопават скапаната
Изцапаното с пръст лице на Архиканцлера се подаде от ямата.
— Да му се не знае, Декане, казах ти да оправиш неразборията!
— Но аз тъкмо помолих този господин да завие и да мине по друга улица — обясни Деканът, който вече се притесняваше да не се задуши.
Човекът с плодовете го обърна във въздуха така, че да вижда претъпканите улици.
— Ти опитвал ли си да обърнеш шейсетина каруци наведнъж, а? Няма да е лесно. Пък и заради вас никой не може да шавне, щото сте затворили улиците в четирите посоки и всеки се пречка някому, светна ли ти в тиквата?
Деканът се помъчи да кимне. Той поначало се бе усъмнил разумно ли е да копаят дупка насред кръстовището на Улицата на малките богове и Широката улица — и двете с най-натовареното движение в Анкх-Морпорк. Но всичко изглеждаше много логично, преди да започнат. Дори най-опърничавият неумрял би трябвало да си остане благопристойно погребан под такъв уличен трафик. За жалост никой не се сети да помисли ще има ли затруднения, ако копаят на най-оживеното кръстовище денем.
— Я да видим какво става тук!
Гъмжилото зяпачи се отдръпна, за да мине закръгленото туловище на сержант Колън от Градската стража. Той напредваше неудържимо с търбуха напред. Щом зърна магьосниците в дълбоката яма, изровена насред кръстовището, неговото огромно червендалесто лице грейна.
— Я гледай ти… Международна банда крадци на кръстовища, тъй ли?
