забранени удоволствия, го привличаше като магнит. Дори не знаеше какво всъщност му предлагат. Няколко бегли скици, окачени до осветен в розово вход, го озадачиха още повече и разпалиха докрай неговата любознателност.
Въртеше глава във всички посоки, обзет от приятно изумление.
Какво място! На десет минути пеша… тоест четвърт час тътрузене от Университета! А той да не подозира, че го има! И какви хора! Какви шумове! Какъв
Неколцина представители на всевъзможни видове и народности го избутаха от пътя си. Един-двама дори понечиха да го оплюят, но побързаха да стиснат устни и да се махнат.
И си помислиха: „Тия очи! Като бургии!“
Нечий глас го повика от тъмата:
— Ей, голямото момче! Искаш ли да се позабавляваш?
— О, да! — унесено възкликна Уиндъл Пунс. — О, да! Да!
Обърна се натам.
— Как пък не, по дяволите! — изсъска гласът.
Някой се отдалечи припряно.
Лицето на Уиндъл посърна.
Явно животът принадлежеше само на живите. Май сбърка, като се върна в тялото си. Глупаво беше да очаква нещо.
Загърби квартала и, без да насилва сърцето си да бие, се запъти обратно към Университета.
Уиндъл се затътри през двора към Голямата зала. Архиканцлерът би трябвало да знае какво може да се…
— Ето го!
— Той е!
— Дръжте го!
Влакът на мислите в главата на Уиндъл се сурна от ръба в пропастта. Огледа петте зачервени, притеснени и преди всичко познати липа.
— О, здрасти. Декане — смънка нещастен. — Я, това бил Старшият наставник. А, да, Архиканцлер, не ви видях веднага…
— Хванете му ръката!
— Не го гледайте в очите!
— Уиндъл, това е за твое добро!
— Не е Уиндъл! Това е изчадие на нощта!
— Уверявам ви…
— Държите ли му краката?
— Ти хвани другия крак!
— Всички ръце и крака ли докопахте? — изрева Архиканцлерът.
Магьосниците закимаха.
Муструм Ридкъли бръкна в широката си роба.
— Е, злотворно създание в човешки облик, какво ще кажеш за
Уиндъл примижа към дребното нещо, тикнато тържествуващо под носа му.
— Ами-и… — подхвана неуверено. — Бих рекъл… да… хъм… да, миризмата е много характерна, значи е… несъмнено Allium sativum. Обикновен чесън. Нали?
Магьосниците се изцъклиха. После зяпнаха малката бяла скилидка. И пак се вторачиха в Уиндъл.
— Познах, а? — опита да се усмихне той.
— Ъ-ъ… — проточи Архиканцлерът. — Да, вярно. — Ридкъли поумува какво би могъл да добави. — Браво на тебе.
— Благодари ви, че все пак правите нещо — промълви Уиндъл. — Наистина съм ви признателен. — Той пристъпи напред. Със съшия успех магьосниците биха се помъчили да задържат плаващ айсберг. — А сега ще си полегна. Беше труден ден.
Заклатушка се навътре в сградата и заскърца по коридорите към своята стая. Някой май бе донесъл нещата си тук, но Уиндъл лесно реши проблема — награби всичко накуп и го изхвърли в коридора.
И се просна на леглото.
Сън… Е, поне беше уморен. Не е зле за начало. Но заспиването означаваше да загуби контрол, а още не беше уверен, че всичко в тялото му работи поносимо.
А и като опря до това, имаше ли изобщо нужда от сън? В края на краищата беше покойник. Уж било като да заспиш, ама по-дълбоко. Хората разправяха, че смъртта приличала на унес, но отплеснеш ли се задълго, разни части ти изгниват и окапват.
Пък и какво би трябвало да се случва, докато спи? Да сънува… не беше ли свързано с подреждането на спомените в паметта или нещо подобно? Как се прави съзнателно?
Той впери поглед в тавана.
— Как да знам, че умирането било такава главоблъсканица?
След малко слабичък, но несекващ шум го подтикна да завърти глава в тази посока.
Над камината имаше декоративен свещник, прикрепен със скоба към стената. Толкова привична част от обзавеждането, че Уиндъл бе престанал да я забелязва през последните петдесет години.
Свещникът се отвинтваше. Болтчето се въртеше бавничко и на всеки оборот скрибуцаше лекичко. След малко пална и свещникът изтрака на пода.
Необяснимите явления не са редки в Света на Диска.8 Само че обикновено са по-смислени или поне по-интересни.
Май нищо друго не помръдваше. Уиндъл се успокои и пак се зае с подреждането на паметта си. Откриваше дреболии, чието съществуване отдавна бе престанал да подозира.
Зад вратата си пошепнаха малко, тя се отвори с трясък…
— Дръжте му краката! Дръжте му краката!
— Не му пускайте ръцете!
Уиндъл се напъна да седне.
— О, здрасти пак на всички. Какво става?
Застанал срещу него, Архиканцлерът порови в някакъв чувал и извади голям тежък предмет.
Вдигна го над главата си.
—
Уиндъл се взря внимателно.
— Да? — подкани го да продължи.
— Ха сега — повтори Ридкъли, но не толкова победоносно.
— Това е символичната двуостра брадва, присъща на култа към Слепия Йо — сподели Уиндъл.
Архиканцлерът го изгледа стъписан.
— Ъ-ъ, да… прав си.
Метна брадвата през рамо и едва не лиши Декана от лявото му ухо. Отново порови в чувала.
—
— Чудесно изработен мистичен зъб на Офлър, Бога-крокодил — заяви Уиндъл.
— Ха сега!
— А това е… чакай да помисля… да, комплект летящи патици от култа към Ордпор Пошлия. Ей, това взе да става забавно!
— Ха сега.
— Това е… не подсказвайте!… това е свещеният дългочеп на овеяния с лоша слава култ Сути, нали?
— Ха сега?
— Това май е една от триглавите риби в религията на триглавите риби, която изповядват в Хоуондаленд.
