— Млъкни — прекъсна го Архиканцлерът.
— Не бива да позволяваме един неумрял магьосник да се шляе тук — възмути се Деканът. — Как да познаем какво ще му щукне да направи? Трябва да го… усмирим окончателно. За негово добро е.
— Правилно — одобри Ридкъли. — За негово добро е. И едва ли ще е толкова трудно. Нали има десетки начини да се справиш с неумрелите?
— Чесън — безпрекословно съобщи Старшият наставник. — Неумрелите не понасят чесън.
— Не мога да ги виня. И аз не го понасям — сподели Деканът.
— Неумрял! Неумрял! — разпищя се Ковчежникът и го посочи обвинително с пръст.
Вече не му обръщаха внимание.
— Да, можем да използваме свещени символи и предмети — изброяваше Старшият наставник. — Обикновеният неумрял се разпада на прах, щом ги погледне. Те не обичат и дневна светлина. Ако пък се опъват, имаме и погребението на кръстопът. С този похват няма грешка. И забиваме в тях кол, за да не се надигнат отново.
— Със сплитка чесън на него — изфъфли Ковчежникът.
— Е, може. Нищо не пречи да се сложи и чесън на кола — неохотно отстъпи Старшият наставник.
— Много ще се размирише — намуси се Деканът.
— Млъкни — скастри го Архиканцлерът.
Накрая пантите на шкафа не издържаха и новото му съдържание се разсипа по пода.
Сержант Колън от Градската стража на Анкх-Морпорк беше на смяна. Пазеше Бронзовия мост, основната връзка между Анкх и Морпорк. Пазеше го от крадци.
По въпроса за предотвратяване на престъпленията той предпочиташе да мисли мащабно. И безопасно.
Имаше и друго направление в тази област. Привържениците му смятаха, че за да те признаят като бдителен пазител на реда в Анкх-Морпорк, трябва да патрулираш по улиците и тъмните кътчета, да подкупваш доносници, да следиш заподозрените и така нататък в същия дух.
Сержант Колън се разграничаваше от тях. Би побързал да обясни, че постъпва така не защото да преследваш престъпниците в Анкх-Морпорк е все едно да намаляваш съдържанието на сол в морето. И не защото единственото признание, което бдителният пазител на реда би дочакал, щеше да се сведе до въпроса: „Ей, оня труп в канавката не е ли сержант Колън?“ А защото съвременният, напредничав и интелигентен полицейски служител винаги трябва да предвижда намеренията на сегашните престъпници. Все някога би им хрумнало да откраднат Бронзовия мост, но сержант Колън щеше да ги издебне.
А дотогава имаше тихо местенце на завет, където да си попуши на спокойствие и най-вероятно да не вижда нищо, което би смутило душевния му мир.
Облегна лакти на парапета, размишлявайки унесено за живота.
Нечий силует се очерта в мъглата. Сержант Колън видя познатата островърха шапка на магьосник.
— Добър вечер, полицай — изграчи носещият шапката.
— По-скоро добро утро, ваша светлост.
— Полицай, ще бъдете ли така добър да ми помогнете да се кача на парапета?
Сержант Колън се поколеба. Но този перко все пак беше магьосник. Човек можеше да си изпати зле, ако откаже помощ на магьосници.
— Нова магия ли ще опитвате, ваша светлост? — попита весело, докато избутваше кльощавото, но учудващо тежко тяло върху ронещия се парапет.
— Не.
Уиндъл Пунс пристъпи напред. Чу се жвакане.5
Сержант Колън погледа как водите на Анкх бавничко се събраха отново.
„Ех, тия магьосници! Все ги прихваща нещо…“
Позяпа още малко. След няколко минути боклуците и мътилката около основата на една от подпорните колони се размърдаха. Там имаше мазни стъпала, водещи нагоре към моста.
Появи се островърха шапка.
Сержант Колън чуваше как магьосникът тътрузи крака по стълбата и псува под носа си.
Уиндъл Пунс пак излезе на моста. Беше подгизнал.
— Не е зле да облечете сухи дрехи — подсети го сержантът. — Както сте мокър, направо ще си докарате белята.
— Ха!
— Опънете си краката пред хубавичко разпален огън, аз тъй правя.
— Ха!
Колън огледа Пунс, застанал в личната си локвичка.
— Ваша светлост, да не опитвахте някаква подводна магия? — осмели се да попита.
— Не съвсем, полицай.
— Открай време се чудя какво ли има под водата — събра смелост сержантът. — Загадките на дълбините, странни и удивителни твари… Мама веднъж ми разправи приказка за едно момченце, дето се превърнало в русалка… макар че сега се питам що пък точно в
Гласът му стихна от пробойната сила в погледа на Уиндъл Пунс.
— Там е скучно — осведоми го старият магьосник, обърна му гръб и се повлече в мъглата. — Много, ама много скучно. Наистина.
Сержант Колън остана сам на моста. Запали поредната цигара с треперещи ръце и се запъти припряно към участъка на Стражата.
— Ама че лице — мърмореше си. — И ония очи… Бургии…
— Сержант!
Колън се вцепени. Чак тогава погледна надолу. Някой го зяпаше от равнището на калдъръма. Опомни се и различи острите черти на старото си приятелче Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото — жив довод в полза на твърдението, че човечеството е произлязло от някакъв вид гризачи. ССПГ Диблър предпочиташе да се нарича предприемач-авантюрист. Всички други предпочитаха да го наричат амбулантен търговец, чиито кроежи за печалби неизменно се препъваха в дребни, но съществени пропуски. Например опитваше се да продава неща, които не му принадлежаха или не работеха, или в някои случаи просто не съществуваха. Всеизвестно е, че златото на феите се изпарява с първите лъчи на зората, но то е същински железобетон в сравнение с някои от стоките, които Диблър предлагаше на потенциалните клиенти.
Сега стоеше в подножието на стъпала пред вратата на едно от безбройните подземия в Анкх- Морпорк.
— Здрасти, Гърло.
— Фред, ще слезеш ли тук за мъничко? Имам нужда от съвет, свързан със законите.
— Гърло, да не си загазил?
Диблър се почеса по носа.
— Виж сега, Фред… Престъпно ли е да ти подарят нещо? Тоест без да знаеш, де.
— Гърло, някой да не ти е направил подарък?
Диблър кимна неуверено.
— И аз се питам. Нали знаеш, че тук си държа разни дреболии?
— Ъхъ.
— Ами само влязох да проверя стоката и… — Диблър безпомощно махна с ръка. — Е… Погледни какво става…
Отвори вратата на мазето.
В тъмата се разнесе тихо „туп“.
Уиндъл Пунс се тътрузеше безцелно по мрачна уличка в Сенките, протегнал напред ръце е увиснали китки. Нямаше представа защо постъпва така. Струваше му се подходящо.
