Жътварят

— Ама че правило…

Уиндъл Пунс отново се шматкаше из главата си.

Шантава история. Откакто умря… или престана да живее… или каквото там го сполетя, умът му се избистри както никога.

А и май по-лесно боравеше с тялото си. Почти не губеше време с дреболиите около дишането, далакът като че вършеше някаква работа, сетивата звъняха от напрежение. Храносмилането обаче още си оставаше сериозна загадка.

Огледа се в един сребърен поднос.

Увери се, че изглежда мъртъв. Бледо лице, но зачервено под очите. Тяло на покойник. Още мърдаше, обаче си оставаше мъртво в края на краищата. Нима е честно? Нима е справедливо? Нима такава награда трябва да се падне на човек, вярвал непоклатимо в прераждането почти 130 години? Нима беше в реда на нещата да се върне към живота като труп?

Вече не се питаше защо хората вярват, че неумрелите са винаги вбесени.

Предстоеше да се случи нещо превъзходно, макар и от гледна точка на по-далечното бъдеще.

От гледна точка на по-близкото или средносрочното бъдеще събитието щеше да бъде ужасяващо.

Такава е разликата между внезапно появилата се прекрасна ярка звезда в зимното небе и непосредствената близост до избухнала свръхнова. Такава е разликата между прелестта на утринната роса по паяжината и положението на уловената мушица.

Предстоящото не би трябвало да се случва още хиляди години.

Само че щеше да се случи ей сега.

Мястото беше отдавна зарязан шкаф в наполовина порутен зимник насред Сенките, най-стария и пропаднал квартал на Анкх-Морпорк.

Туп.

Мек звук като от падането на първата дъждовна капка във вековен прахоляк.

— Защо не накараме някой черен котарак да мине по ковчега му?

— Но той няма ковчег! — изхленчи Ковчежникът, чийто допир с действителността поначало не беше особено устойчив.

— Добре, де, да му купим хубав новичък ковчег и тогава да накараме котарака да мине по него.

— Стига тъпотии. Трябва да го принудим да пусне вода.

— Какво?!

— Да пусне вода. Неумрелите не могат.

Магьосниците, струпали се в кабинета на Архиканцлера, отделиха на това твърдение цялото си вцепенено внимание.

— Ама сигурен ли си? — промърмори Деканът.

— Всеизвестен факт — натърти Лекторът по съвременни руни.

— Той обаче пускаше вода честичко, докато беше жив — с нескрито съмнение напомни Деканът.

— Щом е мъртъв, не може.

— Тъй ли било? Да, бе, звучи логично.

— Уф, да препуска по вода! — сепна се изведнъж Лекторът. — Не може да препуска по вода. Извинявайте. Неумрелите не могат да минават по вода, камо ли пък по течаща.

— Хе, и аз не мога да препускам по вода — възрази Деканът.

— Ти си неумрял! Неумрял! — изквича Ковчежникът, който по малко губеше власт над себе си.

— Ох, стига си го разстройвал! — помоли Лекторът и потупа по гърба треперещия си колега.

— Ами не мога и толкоз — заинати се Деканът. — Потъвам в нея.

— Неумрелите обаче дори не могат да минат над вода по мост. И… дали той е единственият, а? — сети се Лекторът. — Да не станат масова напаст?

Архиканцлерът тропаше с пръсти по бюрото си.

— Не е хигиенично разни мъртъвци да се разкарват наоколо.

Всички се смълчаха. Не бяха погледнали на затруднението и от този ъгъл, но Муструм Ридкъли беше тъкмо от хората, на които хрумват такива неща.

В зависимост от гледната точка би могло да се каже, че Муструм Ридкъли е или най-добрият, или най- лошият Архиканцлер на Невидимия университет през последните стотина години.

Първо, присъствието му просто се натрапваше. Не защото беше най-едрият, но необятният му дух сякаш успяваше да заеме цялото достъпно пространство. Неведнъж се натряскваше до козирката на вечеря — напълно приемливо и достойно поведение за един магьосник. После обаче отиваше в покоите си и мяташе стрелички по мишена през цялата нощ, а в пет часа сутринта излизаше на лов за патици. Крещеше на хората. Опитваше се да им вдъхне повече бодрост. И рядко носеше благопристойна роба. Той успя да убеди госпожа Уитлоу, страховитата икономка на Университета, да му ушие торбест костюм в крещящо синьо и червено. И оттогава магьосниците го зяпаха озадачени два пъти на ден да подтичва усърдно около сградите, привързал с канапче под брадичката островърхата си шапка. Подвикваше им жизнерадостно, защото в основата на характера на хора като Муструм Ридкъли е по-здравото от стомана убеждение, че всеки би могъл да им подражава, стига само да поиска.

— Може пък да умре — обнадежди се един Магьосник, когато го видяха да разбива леда на река Анкх една сутрин, за да се топне във водата. — Всички тези здравословни упражнения няма да му се отразят добре.

В Университета се носеха слухове за делата му. Архиканцлерът издържал два рунда с голи ръце срещу Детритус, огромния трол-бияч в „Кърпеният барабан“. Архиканцлерът се хванал на бас и провел среща по канадска борба с Библиотекаря, в която не победил, разбира се, но и след борбата още имал две ръце. Архиканцлерът искал Университетът да събере свой футболен отбор за големия градски турнир в деня на Прасоколеда.

Доводите на разсъдъка подсказваха, че има две причини Ридкъли още да заема поста си. Едната — той никога, за нищо на света не променяше мнението си. Другата — често минаваха няколко минути, докато осмисли някоя нова за него идея. Това е неоценимо качество у един ръководител, защото ако някой упорства да му обяснява все СЪЩОТО повече от две минути, явно то е достатъчно важно. Ако пък се предаде за някаква си жалка минута, значи изобщо не е трябвало да му досажда.

Всъщност Муструм Ридкъли се явяваше пред света в такива количества, че не беше за вярване едно тяло да е способно да ги побере.

Туп. Туп.

В тъмния шкаф на зимника вече се напълни цял рафт.

Но от Уиндъл Пунс имаше точно колкото побираше тялото му, което той насочваше прилежно по коридора.

„Не съм очаквал това. И не заслужавам такава участ. Някой някъде е сбъркал.“

Усети хладен ветрец по бузите си и чак сега осъзна, че е излязъл на открито. Пред него беше залостената порта на Университета.

Внезапно Уиндъл Пунс бе обзет от остра клаустрофобия. От години чакаше да умре, това най-после се случи, а ето че отново се озова в този… този мавзолей, пълен с изкуфяващи дъртаци, където трябваше да прекара остатъка от живота си след смъртта. Първата му работа ще е да се махне оттук и да си уреди приличен край…

— Добра ви вечер, господин Пунс.

Обърна се съвсем бавно и зърна дребната фигура на джуджето Модо, градинаря на Университета, който